Пленница на короната
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651177
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пленница на короната». Краткое содержание книги:
Когато Ричард се връща от челните редици на процесията, изравнява коня си с моя и ние яздим приятелски заедно, сякаш тя не се усмихва и не бъбри зад нас. Хвърлям кос поглед към суровия му профил и се питам дали се ослушва да чуе гласа й, дали ще удържи коня си и ще изостане, за да язди редом с нея. Но после той проговаря, и осъзнавам, че ревността ми ме прави страхлива и подозрителна, когато би трябвало да се наслаждавам на компанията му.
— Ще отседнем в замъка Нотингам за целия месец — казва той. — Планирам да преустроя покоите ти там, да ги направя по-удобни за теб. Ще продължа плановете за строителство, които имаше Едуард. А после можеш да продължиш към Мидълхам, ако искаш. Ще те последвам. Знам, че ще бързаш да видиш децата.
— Струва ми се, че не съм ги виждала толкова отдавна — съгласявам се. — Но едва днес научих от лекаря, че всички са добре — говоря общо за здравето на трите деца. Никога не искаме да признаем, че Теди е силен като млада хрътка — и с почти толкова разум — а Маргарет никога не боледува. Синът ни, нашият Едуард, възмъжава бавно, дребен е за възрастта си и лесно се уморява.
— Това е добре — казва Ричард. — А след това лято можем да доведем всички в двора и да ги задържим при нас. Кралица Елизабет винаги държеше децата си при себе си, а принцесата ми разказва, че е имала най-щастливото детство в двора.
— Мистрес Грей — поправям го, усмихната.
65
_Замъкът Нотингам, март 1484_
Пристигаме в замъка Нотингам вечерта, точно когато залязващото слънце очертава кулите в черно на фона на прасковено златистото небе. От стените на замъка екват фанфари, когато се приближаваме, а стражата се изсипва отвън, за да се строи от двете страни на пътеката към подвижния мост. Ричард и аз яздим рамо до рамо, приемайки приветствията на войниците и одобрителните възгласи на хората.
Щастлива съм, когато слизам от коня си и се отправям към новите покои на кралицата. Чувам придворните си дами да бъбрят, докато ме следват, но не мога да различа гласовете на момичетата Ривърс. Помислям си, не за първи път, че трябва да се науча да не ги търся с поглед, трябва да се постарая да намаля въздействието, което имат върху мен. Ако мога да се науча да не се интересувам от тях, по един или друг начин, тогава няма да се опитвам и да видя дали Ричард ги забелязва, или пък дали най-голямото момиче, Елизабет, му се усмихва.
В Нотингам сме от няколко дни, ловувайки в прекрасните гори, хранейки се с месото на елените, които убиваме, когато една вечер в покоите ми пристига пратеник. Изглежда толкова изтощен от ездата и толкова мрачен, че явно се е случило нещо ужасно. Ръката му, когато той подава писмото, трепери.
— Какво има? — питам го, но той поклаща глава, сякаш не може да ми каже с думи. Хвърлям поглед наоколо и откривам Елизабет да ме гледа спокойно, и за един миг, обзета от студ, си помислям за нея и майка й, проклинащи рода на онзи, който е убил принцовете в Тауър. Опитвам се да й се усмихна, но чувствам как устните ми се разтягат над зъбите и знам, че това е само гримаса.
Тя веднага пристъпва напред, и виждам, че на младото й лице е изписано съчувствие.
— Мога ли да ви помогна? — казва тя.
— Не, не, просто съобщение от дома ми — казвам. Помислям си, че може би майка ми е умряла и ми съобщават това. Може би някое от другите деца, Маргарет или Теди, е паднало от коня си и си е счупило ръка. Осъзнавам, че държа писмото, без да го отварям. Младата жена ме гледа, чака ме да го отворя. По някакъв странен начин ми хрумва, че тя знае, вече знае какво ще пише там, и оглеждам кръга от дамите си, които една по една са осъзнали, че стискам писмо от вкъщи, твърде изплашена, за да го отворя, замлъкват и се скупчват около мен.
— Вероятно нищо особено — казвам в тишината на стаята. Пратеникът повдига глава и ме поглежда, сякаш иска да каже нещо, а после вдига ръка над очите си, сякаш светлината на пролетното слънце е твърде ярка, и отново свежда глава.
Не мога да отлагам повече. Пъхам пръст под восъчния печат и той се отделя с лекота от хартията. Разгъвам листа и виждам, че е подписан от лекаря. Написал е само четири реда:
«Ваша светлост,
С дълбока скръб Ви съобщавам, че синът Ви, принц Едуард, почина тази нощ от треска, която не успяхме да възпрем. Направихме всичко по силите си, и сме дълбоко опечалени. Ще се моля за Вас и Негова светлост, краля, в скръбта ви.