Пленница на короната
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651177
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пленница на короната». Краткое содержание книги:
Рано сутринта се събуждам, когато той се опитва да ме люби. Лежа като камък под него; не казвам нищо и не правя нищо. Знам, че сигурно си мисли, че трябва да заченем друго дете, но не мога да повярвам, че можем да бъдем удостоени с такава благословия. След десет години безплодие? Как бих заченала син сега, когато чувствам, че съм мъртва, след като не заченах втори син, когато бях изпълнена с надежда и любов? Не, бяхме дарени само с един син, а сега него вече го няма.
Момичетата Ривърс тактично са заминали от двора, за да посетят майка си, и се радвам, че не се налага да ги виждам — три от петте й красиви дъщери. Не мога да мисля за нищо, освен за проклятието, което Ричард ги е чул да изричат — майка и дъщеря — когато са проклели убиеца на техния син и наследник да изгуби собствения си син. Питам се дали това е доказателство, че Робърт Бракънбъри е последвал намека, който направих, и е задушил онези две красиви, здрави момчета със завивките им, за да осигури тяхната титла за клетия ми изгубен син. Питам се дали това е доказателство, че съпругът ми ме е погледнал в лицето и ме е излъгал напълно убедено и безсрамно. Възможно ли е да е наредил да ги убият, без да ми каже? Може ли да е заповядал да ги убият и да го е отрекъл пред мен? Би ли казал такава лъжа на майка им? Може ли тя със своите сили да е прозряла лъжата и да е погубила сина ми за отмъщение? Нима едно изречено от вещица проклятие не е единственото обяснение за смъртта на Едуард — който умря през пролетта, когато вече бе оцелял от опасните години на детството?
Така мисля. След дълги безсънни нощи на опити да разгадая станалото, мисля така. Едуард беше крехък, с дребен кокал, деликатен, но не беше предразположен към треска. Мисля си, че нейната зла воля го е открила и е възпламенила вените му, дробовете му, неговото клето, слабо сърце. Мисля, че Елизабет Удвил и дъщеря й Елизабет убиха момчето ми, за да отмъстят за загубата на своите.
Ричард идва в покоите ми преди вечеря, за да отидем заедно в голямата зала, сякаш светът все още си е същият. Трябва само да го погледна, за да видя, че всичко се е променило. Лицето му, винаги силно, сега е строго, дори мрачно. От носа му към двете страни на устата му са вдълбани две дълбоки бръчки, а на челото му, над веждите, има две сурови линии. Не се усмихва дори за миг. Когато неговото мрачно лице се обръща към моето бледо лице, си казвам, че никой от нас няма да се усмихне вече.
66
_Замъкът Нотингам, лятото на 1484_
В разгара на лятото момичетата Ривърс се връщат на коне в двора, яздейки в малка кавалкада, красиви и самоуверени, и са посрещнати с радост от всички млади мъже на служба при краля. Очевидно отсъствието им се е чувствало и е натъжавало много хора. Трите влизат в покоите ми, правят ми нисък реверанс и се усмихват, сякаш си мислят, че мога да ги поздравя любезно. Успявам да попитам за пътуването им и за здравето на майка им, но дори аз мога да чуя колко тънък и тих е гласът ми. Не ме интересува пътуването им, нито пък здравето на майка им. Знам, че Елизабет ще пише на майка си и ще й съобщи, че съм бледа и почти не говоря. Очаквам да отбележи, че магьосничеството й, което уби сина ми, почти е накарало собственото ми сърце да спре да бие. И вече не ме е грижа. Двете Елизабет, майка и дъщеря, не могат да ми сторят нищо повече. Всички, които съм обичала, ми бяха отнети от тях двете; единственият човек, който ми остана на света, е съпругът ми Ричард. И него ли ще ми отнемат? Защото съм толкова потънала в скръб, че вече не ме е грижа за нищо.
Изглежда, че ще ми отнемат и него. Елизабет се разхожда с Ричард в градината в прохладата на вечерта. Той обича тя да бъде до него, а придворните, които винаги следват фаворитите, бързат да похвалят живото остроумие, което проявява тя в разговорите, и грациозната й походка.
Наблюдавам ги от прозорците на покоите си, разположени високо в стената на замъка, така че те са далече отдолу, вървейки към реката, като на картина в романс, която показва рицар и неговата дама. Тя е висока, на ръст почти колкото него, и те вървят заедно, доближили глави. Запитвам се лениво за какво ли разговарят така оживено, какво я кара да се засмее и да спре и да вдигне ръка към шията си, а после я кара да го улови подръка, за да продължи нататък. На това разстояние, от високия ми прозорец, те изглеждат като красива двойка — подхождат си. Нямат голяма разлика във възрастта, в края на краищата. Тя е на осемнайсет, а той е само на трийсет и една. И двамата притежават типичния чар на Йорк, който сега са насочили изцяло един към друг. Тя е златокоса като брат му, а той е тъмнокос и смугъл като красивия си баща. Виждам как Ричард взема ръката й и я притегля малко по-близо, като шепне в ухото й. Тя обръща глава с лек смях — кокетка е, каквито неизменно са повечето осемнайсетгодишни красавици. Те се отдалечават от придворните, а хората ги следват на малко разстояние, така че да могат да си представят, че са сами.