Пленница на короната

Последният път, когато видях придворните да вървят зад краля и внимателно да преценяват крачките си, беше, когато Едуард вървеше хванат подръка с новата си любовница Елизабет Шор, а кралица Елизабет беше в усамотение в очакване на раждане. В мига, когато тя излезе, блудницата Шор изчезна от двора и не я видяхме никога повече — усмихвам се при спомена за смутената извинителна нежност на краля към съпругата му и нейният спокоен сивоок поглед към него. Сега ми е странно да видя как придворните отново крачат бавно, но този път моят съпруг е този, на когото оставят възможност да се усамоти, докато върви сам с племенницата си.

Защо биха направили това? — помислям си лениво, опряла чело на студеното дебело стъкло на прозореца. Защо придворните биха отстъпвали назад така вежливо, освен ако не мислят, че тя ще бъде новата му любовница? Освен ако не мислят, че съпругът ми прелъстява племенницата си по време на тези бавни вечерни разходки край реката, че е забравил всичко, на което го задължават името му, брачните обети и уважението, което ми се полага като на негова съпруга и опечалена майка на мъртвия му син.

Възможно ли е дворът да е видял толкова по-ясно от мен, че Ричард се е съвзел от скръбта си, съвзел се е от сърдечната мъка, може да живее отново, може да диша отново, може да се огледа наоколо и да види отново света — и в този свят вижда красиво момиче, което е повече от готово да държи ръката му и да слуша думите му, и да се смее, сякаш възхитено от тях? Нима придворните смятат, че Ричард ще легне с дъщерята на брат си? Смятат ли наистина, че той е дотолкова покварен, та да обезчести племенницата си?