Пътят на Патриарха
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-428-4
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Патриарха». Краткое содержание книги:
Мрачният елф Джарлаксъл обаче не иска да се върне в Мензоберанзан, затова се опитва да съгради собствено кралство заедно с Ентрери в земите на Кървав Камък. Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис — Мемнон.
Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери — наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции — бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия.
— Как се казваше тя? — попита проницателният свещеник.
Ентрери спря и се обърна, за да го погледне.
— Жената, която търсиш — обясни Госитек. — Жена е, нали? Как се казваше?
— Тя нямаше име — отвърна Ентрери. — Не и такова, което би запомнил. Огледай се и ще намериш своите отговори. Виж имената им, защото те са врязани във всеки камък.
Госитек се изпъна.
Ентрери си тръгна от гробището.
Ентрери почти не погледна Джарлаксъл, когато вземаше торбата със злато.
— Заповядай, за мен е удоволствие — каза мрачният елф с повече развеселеност в гласа, отколкото сарказъм.
Единственото, което получи в отговор, беше:
— Знам.
Настроението на Ентрери не изненада Джарлаксъл.
— Виждам, че днес носиш шапката си — каза той, опитвайки се да разведри обстановката, имайки предвид черната шапка с тънка периферия, която му бе дал и която имаше много магически свойства — макар и не толкова, колкото голямата шапка на Джарлаксъл, разбира се! — Не съм я виждал на главата ти от много време насам.
Ентрери го изгледа. Шапката имаше твърда форма благодарение на тънката тел по периферията. Ентрери посегна към магическо-механичната щипка, разположена точно над лявото му слепоочие. С леко движение на пръстите я освободи и с извиване на китката си свали шапката и я хвърли на Джарлаксъл, все едно припомнянето откъде бе получил шапката бе убило желанието му да я носи.
Това не беше всичко, разбира се, и Джарлаксъл беше наясно. Ентрери бе получил точно каквото бе искал от шапката, защото сега тя беше много по-мека, когато й липсваше телта. Идеята да постави на място Джарлаксъл просто беше допълнителна награда.
Ентрери продължи да го гледа още миг, а после вдигна малката торба със злато и излезе от къщата.
— Някоя буболечка трябва да го е полазила по задника нощес — каза Атрогейт, който се надигна от пода и се протегна, за да прогони болежките от възлестите си стари мускули.
Все още загледан в отдалечаващия се мъж и премятайки отхвърлената шапка в ръцете си, Джарлаксъл отговори:
— Не, космати ми приятелю, нещо много по-сериозно е. Артемис беше принуден да си спомни миналото и сега трябва да се изправи срещу истината за себе си.
Ставаш свидетел на собственото си настроение, когато говореше за цитаделата Фелбар.
— Казах ти, че не искам да говоря за това.
— Именно. Само че Артемис не говори. Преживява го в сърцето си. Страхувам се, че ние му го причинихме, когато му дадохме флейтата — най-после мрачният елф се обърна и погледна джуджето. — И сега трябва да му помогнем да преживее това.
— Ние? Доста те бива да подхвърляш тази дума насам-натам, елфе. Естествено, ако знаех за какво говориш, можеше да съм склонен да се съглася. От друга страна, мисля си, че ако се съглася с теб, само ще си навлека неприятности.
— Вероятно.
— Буахаха!
Джарлаксъл разбра, че може да разчита на джуджето.
Ситуацията на площада тази сутрин бе същата, както когато Ентрери и Джарлаксъл я бяха видели за пръв път и както беше почти всяка сутрин. Калдъръмът едва се виждаше под тълпите насядали селяни и дългите опашки, които водеха до двете маси от двете страни на големите порти на Дома на Пазителката.
Когато пристигнаха, Джарлаксъл и Атрогейт лесно забелязаха Артемис Ентрери сред дрипавото множество. Беше се наредил на опашката пред най-далечната маса, което се стори странно на Джарлаксъл, докато не забеляза седналия там свещеник, същият, когото бе видял на бедняшкото гробище предишния ден. Зачуди се дали Ентрери не се е сближил с този човек.
С Атрогейт по петите, мрачният елф пресече напряко първата опашка от селяни и мина на зигзаг през площада, за да стигне до спътника си. Наредените веднага след Ентрери се възпротивиха на пререждането — или поне започнаха, докато Атрогейт не ги накара да млъкнат. С доминиращите си боздугани и с лице, белязано от стотиците години битки, Атрогейт без проблем подтисна протестите на бедняците.
— Върви си — каза Ентрери на Джарлаксъл.
— Би било нехайство от моя страна…
— Върви си — повтори убиецът и се извърна, за да погледне елфа в очите. Джарлаксъл отвърна на погледа му за няколко мига, достатъчно дълго, за да може опашката пред тях да се разреди и когато Ентрери отклони очи, на практика вече беше пред масата. Ентрери му изсумтя пренебрежително, но Джарлаксъл не се дръпна на повече от няколко крачки.