Пътят на Патриарха

— Дошъл си тук да намериш майка си, поне това знам — осмели се да каже Джарлаксъл, въпреки че изражението на Ентрери стана по-заплашително, щом спомена изгубената жена.

В ума на Джарлаксъл проблесна картина — не на жена, а на лице.

— Знаеш също, че ти казах, че това не е твоя работа — каза Ентрери.

— Защо отблъскваш съюзник? — попита Джарлаксъл.

— Не можеш да ми помогнеш в това.

— Разбира се, че мога.

— Не!

Джарлаксъл се изпъна, когато внезапно се озова пред червена стена. Почувства гнева на Ентрери поясно от всеки друг път, като острие на бръснач, което граничеше с убийствената ярост. Пред очите му се заредиха образи, твърде бързо, за да ги подреди и схване.

Видя много свещеници, великия Дом на Пазителката, опашките за индулгенции на площада.

После само омраза.

Джарлаксъл вдигна ръка, за да се защити, без дори да го осъзнава, макар че Ентрери не беше помръднал от масата.

Мрачният елф разтърси глава и видя, че човекът го гледа любопитно.

— Какво правиш? — попита подозрителният Ентрери.

— Достатъчно висок, за да наместя лицето си между цицките на жена! — изрева джуджето откъм ъгъла и Джарлаксъл изпита истинско облекчение при прекъсването точно в този момент.

Ентрери хвърли поглед към Атрогейт, после бързо се изправи, бутайки назад стола си. Заобиколи внимателно масата и без да сваля поглед от Джарлаксъл, излезе от къщата.

— От какво му се връзват на възли космите на подмишницата? — попита Атрогейт.

Джарлаксъл само се усмихна, доволен, че действието на отварата вече отслабва. Последното, което искаше, бе да бъде засипан с образите, които прелитаха из ума на Атрогейт!

По брулените от вятъра кафяви скали в подножието на планините на юг от Мемнон не изглеждаше да има живот. Имаше обаче няколко гущера, които се приличаха или подскачаха от ръб на ръб, и затова Джарлаксъл знаеше, че под повърхността, дълбоко в пукнатините или в пещерите, образувани от несъответствието между скалите, животът е намерил своето място.

Винаги го правеше — под пустинното слънце или в бездънната тъма на Подземния мрак, където не светеха звезди.

Грубо каменно стълбище се издигаше на около сто стъпки около една голяма издадена скала, но Джарлаксъл не го използва. Отиде настрани, където скалата щеше да го прикрива, и докосна голямата си шапка, за да задейства свойството й за левитация. Издигна се по стръмното лице на скалата, наполовина ходейки и наполовина носейки се във въздуха. Когато наближи върха, спря, погледна назад към пристанището в далечината и кимна, разпознавайки същата гледка, която бе видял в ума на Ентрери, когато бе употребил отварата за четене на мисли.

Сигурен, че Ентрери е от другата страна на скалата, Джарлаксъл се сниши и се промъкна към върха.

Зад скалата имаше равно парче песъчлива земя, по-широко, отколкото мрачният елф бе очаквал. Мястото беше осеяно с множество малки и изронени камъни стари надгробни плочи, осъзна Джарлаксъл. От отсрещната страна на песъчливото поле, на юг от мястото, на което стоеше, мрачният елф забеляза могила, покрита с брезент.