Пътят на Патриарха
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-428-4
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Патриарха». Краткое содержание книги:
Мрачният елф Джарлаксъл обаче не иска да се върне в Мензоберанзан, затова се опитва да съгради собствено кралство заедно с Ентрери в земите на Кървав Камък. Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис — Мемнон.
Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери — наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции — бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия.
— Мога да те обвинявам за всеки удар, който си ми нанесъл — отговори спокойно Ентрери. — Мога да те обвинявам за това, че позволи на този мръсник — той посочи с глава към Тосо-паш — да се доближи до мен. Или и той ти е платил? Малко пари за момчето ти, Белригър?
Задъхвайки се от болка, Белригър енергично разклати глава.
— Не… не съм…
Коляното на Ентрери срещна лицето му, поваляйки го по гръб на пода. Убиецът извади инкрустираната кама и се приближи към стенещия мъж.
Но Ентрери поклати глава. Прибра камата и излезе през вратата.
Старицата отново беше там и очевидно беше дочула, че вътре се води схватка. И нещо повече, осъзна Ентрери, защото вместо отново да го сгълчи, тя каза:
— Познавах Шанали и те помня, Артемис.
Ентрери я изгледа сурово.
— Уби ли Белригър?
— Не — отговори той. — Чу ли разговора ни?
Жената се дръпна назад.
— Една част — призна тя.
— Ако ме е излъгал, ще се върна и ще го нарежа на парчета.
Жената поклати глава, а сбръчканото й старо лице доби примирено изражение. Тя кимна към стола, сложен пред нейната къща, и Ентрери я последва дотам.
— Майка ти беше хубавица — започна тя веднага щом седна. — Познавах и нейната майка, също толкова красива, и също толкова млада, когато роди Шанали.
Както и самата Шанали, когато се роди ти. Сама девойка, занимаваща се с единственото нещо, с което може да се занимава едно момиче тук.
— Със свещениците?
— С всеки, който може да плати — каза старицата с нескрито отвращение.
— И наистина е умряла?
— Скоро след като ти замина — каза жената. — Тя умираше и стана по-лошо, когато предаде сина си. Сякаш нямаше причина да продължава да се бори, когато свещениците й взеха монетите, изрекоха заклинанията си и казаха, че не могат да направят нищо повече за нея.
Ентрери си пое дълбоко въздух, за да се успокои и си припомни, че от самото начало бе очаквал, че няма да открие Шанали жива.
— Тя е при останалите — каза старицата и го стресна, което пролича на лицето му. — На хълма, зад скалата, където погребват онези, чиито имена не си струва да се помнят.
Като всеки друг, прекарал детството си в тази част на Мемнон, Ентрери добре познаваше гробището на просяците, парче земя зад една голяма оголена скала, която гледаше към най-югозападната част от пристанището на Мемнон. Неволно погледна натам и без да отправи друга дума към старата жена, хвърляйки само бегъл поглед на колибата, която бе била негов дом и където знаеше, че никога няма да се върне, той си тръгна.
Глава 24
Към душата на нещата
Джарлаксъл стоеше с гръб към Ентрери и се преструваше, че гледа през вратата на колибата към улицата в ранното утро. Атрогейт хъркаше доволно в ъгъла на стаята, дишането му се прекъсваше на неравни интервали и Джарлаксъл се забавляваше, представяйки си, че в отворената уста на джуджето влизат паяци.
Ентрери седеше на масата с изопнато и гневно лице — изражението, което бе имал през по-голямата част от годините, които бе прекарал с Джарлаксъл и което Джарлаксъл се бе надявал да премахне завинаги с флейтата на Идалия.
Бяха напреднали толкова много, мълчаливо тъжеше мрачният елф, ала после онази глупава жена бе предала Ентрери и бе отворила дупка в откритото му сърце.
И най-лошото бе онова, което мрачният елф знаеше, а Ентрери — не — че Калихай дори не бе искала да го напада. Разкъсвана от емоции, объркана от противоречието в чувството си за вярност и уплашена от напускането на земите на Кървав камък, жената бе действала напълно импулсивно. Ударът й не бе дошъл от злоба към Артемис Ентрери, както би било в първите дни на връзката им, а по-скоро от ужаса, мъката и страданието, които не можеше да преодолее.
Джарлаксъл се надяваше, че някой ден Артемис Ентрери ще разбере това, но силно се съмняваше. И все пак, при положение че Калихай беше под контрола на Бреган Д’аерте, мрачният елф знаеше, че не трябва да казва „никога“.
По-наложителният проблем, разбира се, беше тук, около тях, в адския град Мемнон. Ентрери се беше върнал у дома, макар че Джарлаксъл не можеше да бъде сигурен какво означаваше това. Той погледна към мрачния мъж, който сякаш изобщо не го забелязваше, не забелязваше нищо. Ентрери седеше изправен и с отворени очи, но не беше по-буден от джуджето, което пръскаше слюнки в ъгъла, помисли си Джарлаксъл.