Пътят на Патриарха
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-428-4
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Патриарха». Краткое содержание книги:
Мрачният елф Джарлаксъл обаче не иска да се върне в Мензоберанзан, затова се опитва да съгради собствено кралство заедно с Ентрери в земите на Кървав Камък. Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис — Мемнон.
Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери — наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции — бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия.
След малко, когато Благочестив Госитек излезе от сградата, тълпата се раздвижи неспокойно.
— Погрижете се за нуждите им — нареди той на писаря и двамата стражи.
Селяните запротестираха, но мъжът вдигна ръка и ги изгледа строго, за да ги накара да замълчат. После изчезна обратно в сградата.
Докато двамата стражи с шумно тракащи брони го водеха през двореца, известен като Домът на Пазителката, мислите на Артемис Ентрери непрекъснато се връщаха към дните му в Калимпорт, когато бе служил на всеизвестния паша Басадони. Защото само там бе виждал толкова златни и сребърни облицовки, предмети от платина и гоблени, изтъкани от най-великите майстори на епохата. Само там Ентрери бе ставал свидетел на такова великолепие и струпване на богатство.
Показността на интериора не го изненадваше. Всяка от невероятните картини и скулптури сама по себе си струваше повече, отколкото половината хора, събрани на площада можеха да изкарат през живота си, дори да обединят богатството си.
Ентрери познаваше тази сцена твърде добре. Богатството винаги се стичаше нагоре в ръцете на малцина.
Така беше устроен светът и независимо дали причината беше в заплахите на пашите на Калимпорт, или по-прикритото и лукаво изнудване на свещениците, той отдавна бе престанал да се изненадва от това. Нито всъщност го беше грижа, само че…
Само че част от богатството, което тази секта бе отнела от майка му, включваше възможно най-личната собственост. И оттогава тя лежеше забравена в незначително парче песъчлива земя, скрито от погледите на града.
Той погледна към стражите от двете си страни. Знаеше, че това ще бъде последната му разходка, последният му ден.
Така да бъде.
Влезе във величествена зала, чийто таван се простираше на 40 стъпки височина, с два реда гигантски релефни колони, декорирани със златни листа, по цялата й дължина. Между тях се простираше дълга и тясна яркочервена пътека, покрай която на всеки няколко стъпки стоеше войник на църквата в блестяща метална броня и сигурно почиваща до страната му алебарда, два пъти по-дълга от него и окичена с флаговете на върховния клирик и неговата богиня, Селуней.
На края на пътеката, отдалечен може би на тридесет крачки, седеше Върховният клирик Ииночек, Благословеният Праведен Глас на Селуней, разположен на трон от полирано твърдо дърво с бели възглавници на розови и червени ивици. Носеше пищни одежди, извезани със злато, а на главата му бе положена корона с великолепни скъпоценни камъни. Действително беше на шестдесет или повече години, макар че очите му още бяха ясни, а тялото му — стегнато и мускулесто. Ентрери дори си въобрази, че разпознава част от собствените си черти в лицето на мъжа, но бързо прогони тази мисъл.
Пред трона бяха застанали трима свещеници, двама отдясно и един отляво, и всички се извърнаха, за да видят как приближава мъжът с торбата злато.
Ентрери усети тежестта на погледите им и ясно изписаното на лицата им подозрение и за миг реши, че е прозрачен и намеренията му са очевидни. Телта от шапката го стегна и той едва не загуби контрол и посегна, за да я намести под черната си коса.
Но се спря и се засмя на себе си, когато разтърси глава и се огледа, припомняйки си кой е. Вече не беше бедняшкото копеле от мръсните улици — както някога.
— Дошъл съм да купя индулгенция — каза той.
— Благочестив Госитек вече ни каза това — отговори един от свещениците пред трона, но Ентрери го пренебрегна с махване на ръка.
— Дошъл съм да купя индулгенция — повтори той, вперил очи и посочвайки с пръст към Върховния клирик, Благословеният Праведен Глас, който седеше на трона.
Четиримата свещеници си размениха погледи — в повече от един от тях се четеше раздразнение.
— Информираха ни — отговори Върховният клирик Ииночек. — Затова те приветствахме в дома си, място, което малцина извън клира виждат. И говориш директно с мен, Върховният клирик Ииночек, както пожела. Той посочи торбата със златото. — Благочестив Тайър ще запише името на човека, за когото искаш да бъде казана молитва.
— Ще се помолиш ли за нея лично? — попита Ентрери.
— Казаха ми, че твоята индулгенция е достойна за това — отвърна Ииночек. — Остави торбата и ни кажи името. После си върви с утехата, че Благословеният Праведен Глас на Селуней се моли за тази жена.
Ентрери поклати глава и притисна торбата със златото до гърдите си.