Пътят на Патриарха

— Намери ли онова, което търсеше, убиецо? — попита Белригър.

— Тя ме е продала?

— Току-що ти го казах.

— А скъпият ми баща ме е защитил — отговори Ентрери.

— Скъпият ти баща? — попита Белригър. — И да не би да знаеш кой е той?

Лицето на Ентрери се стегна.

— Нима си толкова глупав да мислиш, че аз съм баща ти? — изсмя се Белригър. — Не съм ти баща, глупако. Ако бях, щях да ти вкарам повече разум в главата с бой.

— Лъжеш.

— Утробата на Шанали беше издута от теб, когато я срещнах. Беше надула корема, защото се продаваше на онези свещеници. Като всички останали момичета. Ти беше твърде млад, когато замина, че да знаеш истината, но повечето от хлапетата, които виждаш да тичат по мръсните улици, са от тяхното семе — той спря и изсумтя, а после отново се изсмя. — Аз само й дадох подслон, а в замяна тя ми доставяше някои удоволствия.

Ентрери едва го чуваше. Спомни си отново сцените от младостта си, когато разни мъже идваха и плащаха на Белригър, а после отиваха в леглото на Шанали.

Убиецът затвори очи, почти надявайки се Белригър да се възползва от този момент на уязвимост. Ако бе дошъл и бе взел камата на Ентрери, той нямаше да го спре и с готовност щеше да приеме острието в сърцето си.

Но знаеше, че мъжът не помръдва, защото продължаваше да се смее.

Поне докато Ентрери не отвори очи и Белригър не видя погледа му.

Той се прокашля, очевидно чувствайки се неловко.

Ентрери стана и прибра меча си. С една стъпка се извиси над седналия мъж.

Белригър го изгледа предизвикателно.

— Какво искаш?

Юмрукът на Ентрери смаза носа му.

— Ставай.

Белригър се надигна, облян в кръв, вдигнал защитно една ръка пред себе си.

— Какво искаш? Казах ти, не съм ти баща!

Лявата ръка на Ентрери се стрелна нагоре и улови блокиращата ръка на Белригър. С най-простото движение убиецът изви китката му назад и болезнено дръпна ръката му настрани.

— Но ме биеше — каза Ентрери.

— Ти имаше нужда — задъхано отговори Белригър, опитвайки се да вдигне другата си ръка.

Свободната ръка на Ентрери замахна и се стовари върху вече окървавеното му лице.

— Животът е труден! — изпротестира Белригър. — Ти имаше нужда от разум! Трябваше да знаеш!

— Кажи пак, че майка ми е била курва — каза Ентрери. Той изви прегънатата ръка още малко и принуди Белригър да падне на едно коляно.

— Какво искаш да ти кажа? — примоли се той. — Правеше онова, което бе необходимо, за да оцелее. Така е с всички нас. Не я обвинявам и никога не съм го правил.

Прибрах я, когато никой друг не искаше да го стори.

— За твоя собствена изгода.

— Донякъде — призна Белригър. — Не можеш да ме обвиняваш за начина, по който е устроен светът.