Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Къде е това по-подходящо място?

— Ей там. Няма защо да бързаме…

Помислих си: Е…

Тя ме прегърна през кръста и продължихме, пресякохме един тревист склон, който бързо се изравняваше, оттам ме поведе през тясно мостче към друга алея, успоредна на първата, но отделена от нея с малък пресъхнал ров. Помислих си: Значи това е водното препятствие. Можеш да се справиш с един наказателен удар. Колкото повече се отдалечавахме от сиянието, от музиката, от веселата глъчка, толкова по-тъмно ставаше и до нас достигаше по-малко шум.

Продължихме да вървим.

Сега вече не беше останало почти нищо от сиянието и дочувах глъчката само когато звуковата вълна се пречупваше поради някаква причина. Доста се бяхме отдалечили. Каква ли категория играч се изискваше за нашето състезание? Може би едно време… Долових шума на дъждовално устройство някъде пред нас, проточеното „бъззз“ на струята под налягане и рязкото пляскане на месинговия фланец, който перкаше струята и я разбиваше на ситни капчици — много хитроумно приспособление — но после бавно ме обзе смътното усещане, че нещо не е наред, а след още няколко крачки разбрах каква е причината: не миришеше на влага. Трябваше да мирише на мокро, а аз не долавях нищо. Казах си, че това е невъзможно, че противоречи на естествените закони, как няма да мирише на мокро, по-скоро аз — избирателно — не съм обърнал внимание. Казах си, че май само търся от какво да се изплаша, за да се върнем, и съм намерил тази причина. Но защо беше необходимо да се плаша, за да се върна? Що за разсъдък беше този, на който разчитах?

Но тук не миришеше на мокро. Не се поддавах на самовнушение. Не се опитвах сам себе си да плаша, дявол да го вземе, просто никак не миришеше на мокро.

Спрях.

— Хайде да се върнем.

— Точно пред нас има езеро… и един голям дъб.

— Нека да не изпадаме в мрачни настроения тази вечер.

— Страх ли те е?

— Да ме е страх ли? Не.

— Ами тогава защо носиш този пистолет? Това е пистолет, нали?

Тя докосна с ръка пистолета в задния ми джоб.

— Да. Пистолет е.

— Защо го носиш?

— Не е незаконно. Имам разрешително.

— Но защо?

— За защита.

— От какво?

— Да не ме ограбят. Обикновено нося много пари у себе си.

— Това не е единствената причина, нали?

— Естествено, че е единствената причина.

— Откога носиш пистолет със себе си?

— От няколко дни само.

Това беше лъжа… и ме разтърси. Не лъжата, а смисълът й. Не смисълът й, а фактът. Носех пистолети от най-различен вид още от ученик и сега за пръв път осъзнах защо. Значи… ето защо било. Лесно се стигаше до това умозаключение, но то вече не означаваше нищо. Беше се изпарило при горенето и сега оставаше само шлаката.