![Уморените коне ги убиват, нали? [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/7/9/umorenite-kone-gi-ubivat-nali-bg-download.jpg)
Уморените коне ги убиват, нали? [bg]
- Автор: Маккой Хорас
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-500-7
- Переводчик: София Василева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Уморените коне ги убиват, нали? [bg]». Краткое содержание книги:
В нашия свят на риалити телевизии и мимолетна слава този рязък, настойчив роман е по-уместен от всякога. Гардиън
— … е се плаши — дочух гласа й.
— Бях близо до конюшнята. Конете. Подивели са. Разбиха оградата. Уплаших се, че ще ме прегазят.
— Каква конюшня? Какви коне?
Едва сега видях, че до мен е коленичила Маргарет и придържа главата ми. Обърнах се, за да погледна към нужника, и сега ми стана ясно, че не е нужник, а барака за градинските сечива.
Маргарет ми обясни:
— Беше изгубил съзнание, уплаши се от нещо.
— Да.
Тя ми помогна да се изправя.
— Сега съм добре. Извинявай за виковете.
— Какви викове?
— Нали изкрещях? Не е много мъжествено да крещиш. Поднасям извиненията си.
— Не си крещял. Само протегна ръка към онази колибка и падна…
Тя ме държеше здраво за ръката.
— Пейката е ей там. До езерцето. Виждаш ли я?
— Да. Виждам я.
— Можеш ли да вървиш? Добре ли си?
— Мога. Добре съм.
— Сигурен ли си?
— Чувствам се нормално.
— Значи това няма да ти трябва повече.
Тя запрати нещо надалеч от себе си и след миг чух плисък във водата на езерото.
Беше моят автоматичен пистолет. Да, повече нямаше да ми трябва…
Погледнах към нея.
— Тръгвам си — казах. — Тръгвам си.
— Идвам с теб.
— Не.
— Да.
— Пусни ми ръката.
Тя стисна пръстите ми по-силно. Каза ми:
— Моля те, позволи ми да ти помогна.
— Веднъж вече те убих. Не ме карай да те убивам отново… Тя пусна ръката ми.
Аз се отдалечих и потънах в мрака…
Четвърта част
I
Отключих вратата на квартирата и влязох.
Всекидневната беше празна. Вратата на спалнята беше затворена. Във въздуха все още се носеше лека миризма на шампанско от счупеното шестлитрово шише.
Вратата на спалнята се отвори и оттам излезе Холидей. Беше по пеньоар. Затвори вратата след себе си.
— Е… значи се върна…
— Дойдох да прибера парите си. Оставих ги в чекмеджето. Заминавам.
— Така ли?
— Заминавам.
— Така ли? Защо заминаваш?
— Просто заминавам.
— Заедно с оная, богаташката. С нейния кадилак…
— Сам. Заминавам сам…
Влязох в спалнята. Леглото беше разтурено. Вратата на банята беше затворена и ми се стори, че чувам някого вътре. Мандън? Джинкс? Хайнес? Какъв ли щеше да бъде цветът на мазната локвичка, която можеше да остане от него? Дали и тя няма да бъде черна? Е, сега вече никога нямаше да узная… Никога нямаше да узная какво чувство бих изпитал, ако убия всичките хора, които не ми бяха симпатични.
Отидох до чекмеджето и взех парите си.
Тя влезе и отиде до горния край на леглото.
— В каква посока тръгваш?
Север, североизток, изток, югоизток, юг, югозапад, запад, северозапад, север, имаше ли значение сега?
— В коя да е.
— Вземи това за спомен.
Тя ми подхвърли нещо. Не успях да го уловя и се наведох да го вдигна. Беше куршум, изстрелян куршум. Попитах:
— Какво е това?
— Куршум.
— Куршум ли?
— Ако имаше лупа, щеше да видиш мозък по него. Ако имаше лупа, щеше да видиш мозъка на Токо по него.
Мозъка на Токо ли? Погледнах я. Тя държеше стария ми трийсет и осемкалибров пистолет и го беше насочила към мен, пистолета, с който бях застрелял брат й.
— Извадили са го от главата му, преди да го погребат — рече тя. — Така правели в такива случаи.
— За какво говориш?
— За това. Сложи ги един до друг.
Тя ми подхвърли още един куршум, но този път не се опитах да го уловя. Исках да падне на земята, така че да имам време да извадя автоматичния си пистолет. Натъпках парите в джоба си, наведох се да го вдигна и протегнах ръка към пистолета си.