Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Извинявай. Тази песен ми напомни за…

— Една жена, която ти е разбила сърцето, така ли?

— Нямах предвид нищо чак толкова романтично. Напомня ми за Мисисипи.

— За Мисисипи ли? Че къде се намира Мисисипи?

Много добре знам къде се намира. Мога да намеря тази река и насън да ме бутнат. Прекарах цяло едно лято там на строителството на…

Някой ме докосна по рамото. Беше Джона. Спряхме да танцуваме.

— Мислех, че ще мога да я вразумя. Най-добре ти иди да поговориш с нея.

— Нещо сериозно ли е?

— Отегчава се, това е. Иска да си върви.

— Но нали ми каза, че тя е поискала да дойдем тук.

— Така беше, но сега иска да си ходи. Поговори с нея.

— Може би е по-добре аз да отида — предложи Марта.

— Не — настоя Джона. — Остави на Пол.

— Разбира се… — съгласих се аз.

Върнах се на масата. Маргарет не ме погледна. Седнах до нея. Предложих:

— Да пийнем по нещо.

— Не се опитвай да ме баламосваш.

— Не се опитвам да те баламосвам. Искам да ти предложа антидот, тъй като явно тук ти е скучно. Защо не пийнеш нещо…

— Не.

— Добре, тогава да потанцуваме. Тук не е лошо, отпусни се. Я чуй… — Оркестърът тъкмо беше подхванал „Предавам се, любов моя“. — „Предавам се, любов моя“. Хубава песен. Ела…

Станах и лекичко издърпах стола й, съвсем лекичко, колкото да я накарам да се надигне и накрая тя стана, хванах я за ръката и отидохме да танцуваме.

— Даваш ли си сметка, че не сме оставали насаме нито за миг, откакто излязохме от къщи? — попита ме тя.

— Знам, че е така. Но нямаме бърза работа. Отсега нататък пред нас са всички мигове до свършека на света…

Тя ме погледна с очакване.

— Точно за това искам да говорим. Какво ти каза баща ми?

— Сега не можем да проведем подобен разговор. По-късно…

Прегърнах я, завъртяхме се и останах много изненадан, тази изненада можех да я сложа най-отгоре в дългия списък от изненади, които ми бе поднесъл животът. Тя танцуваше великолепно, никога не съм имал по-добра партньорка. Усещах как ритъмът се излъчва от нея, дори този ритъм на музика, свирена без вдъхновение; бях слисан от деликатната й пластичност. Никога не бях допускал, че тя може да има някакво отношение към танца… Попитах я:

— Играла ли си някога балет?

— Малко…

— Личи си. Сега занимаваш ли се?

— Не.

— Трябва да започнеш отново.

Не казах нищо повече. Не исках да й призная, че е толкова добра, а и тя нямаше да повярва в искреността ми.

— Какво ти каза баща ми?

— Не тук.

Пред една отворена стъклена врата тя забави темпото и съвсем изостави ритъма.

— О, нека да потанцуваме. Беше толкова хубаво…

— Искам да поговорим.

— Но ти танцуваш толкова хубаво. Не ти говоря глупости. Умееш да танцуваш.