Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Дано не съм те ядосала. Изобщо не съм се прибирала, дори не съм се преоблякла. Хванахме се да играем бридж и уж да изравня резултата…

— Успя ли?

— Не.

— При това положение ще ти се ядосам. — Той докосна чашата с коктейла. — Колко ще ни трябват, за да те настигнем?

— Два… само два.

— На бара ли ще я настигаме, или ще седнем? — попита Джона.

— Запазих маса. Или поне бях запазила маса…

Джона не пусна рамото й, но ни поведе през навалицата, която се разбиваше в бара като вълни в скалист нос. Мъже и жени, всички го познаваха и го поздравяваха сърдечно, без официалности, много от тях познаваха и Маргарет и също я поздравяваха, но не така сърдечно, всъщност без каквато и да е сърдечност, а с известна студенина, така че едва сега разбрах думите на Джона, когато ми обясни, че тя рядко идвала в клуба. От начина, по който я гледаха и се държаха с нея, личеше, че я възприемат не само като външен човек, но и като особнячка. Тя показа раздразнението си с гримаса към мен. Попитах я:

— Толкова ли ти е неприятно?

— Неприятно е меко казано — отвърна ми тя на доста висок глас.

Усмихнах й се окуражително и си казах, че ще имам много работа с нея, но ще си я свърша, да, по дяволите, това беше само за мен. Исках да си мисля за единия милион долара, но не смеех, пък после си казах: че какво толкова, дяволите да го вземат, мога да подхвана нещата още отсега, изисква се такава наглост, че ми харесва, съзнанието ми бавно се придвижи към мисълта за един милион долара, прокрадна се предпазливо, колкото да обхване едно крайче от нея, а когато видях едното крайче, нещо ме преряза, но не ме заболя много и си казах: Видя ли? Мит и памет отстъпват пред разсъдъка…

Марта ни покани на кръгла масичка в ъгъла, седнахме и всички, освен Маргарет си поръчахме коктейли. Тя поиска лимонада с джинджифил. Тук се чуваше повече музика, отколкото шум, тъй като седяхме до задната стена, а срещу нас се намираше широкият коридор към балната зала с оркестъра, където се танцуваше. За провинциален оркестър този не беше лош, но му липсваше истински талант.

— Е, Маргарет — заговори Марта, — добре е, че пак се видяхме.

Маргарет се приготви да й отговори, думите бяха на върха на езика й, а по очите й познах, че ще каже нещо язвително, затова я стрелнах с ледена усмивка и тя промени решението си:

— Трябва да призная, че тук всичко е постарому.

И Марта, и Джона забелязаха как я погледнах и сега Джона ми кимна в знак на благодарност. Марта сигурно беше усетила, че хапливата забележка й се бе разминала на косъм, макар че в думите й нямаше предизвикателство, сигурен съм в това, защото тя се обърна към Джона и каза малко смутено:

— Като се заговори за положението в клуба, да те попитам, що за петиция се опитваш да прокараш?