Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
След като се огледах и се уверих, че съм единствения жив наоколо, се приютих в едно скрито кътче. Всъщност не точно в кътче, а под удобно широко разклонено дърво с клони, стигащи почти до земята. Листата сравнително добре ме скриваха от любопитни очи, което ми позволи спокойно да се заема с работата си. А тя не беше малко…
Извадих черепа от джоба и го поставих в лявата си ръка, докато пръстенът остана на дясната. За начало реших малко да медитирам, за да постигна нужното състояние, и едва след това да се опитам да направя връзка с черепа с надежда да разбера как да го използвам или поне да усетя енергията му. По принцип всеки артефакт се активираше с прилагане на натиск върху определени точки, но при някои тези точки бяха много добре скрити. Не случайно и до момента много от древните артефакти се проучваха без успех в Академията.
И аз старателно седях и се борех с черепа, опитвайки се да открия нещо, но всичко беше напразно — артефактът не реагираше на енергийните импулси. За сметка на това с лекота поглъщаше цялата насочена към него енергия, а и непрестанно се подхранваше от околната среда.
„Теоретично артефактът би трябвало да започне да действа сам — започнах да разсъждавам аз. — Черепът очевидно вдига мъртъвците без никакви команди. Но не се знае колко време му трябва за това и какво да направя аз, за да се насочат в правилната посока и да нападнат събирача на кръв. Впрочем проблемите трябва да се решават по реда на възникването им, така че за начало нека да вдигна поне един мъртвец…“
Това беше! Ако това чудо се напълни с достатъчно енергия, за да започне вдигането на мъртъвците, ще мога да засека командата! Просто ще трябва да изчакам известно време, докато събере от околното пространство достатъчно единици „маг“, за да започне процеса. И без формули беше ясно, че преобразуването на една форма на енергия в друга е енегроемко и съществено ще увеличи времето за изчакване. Освен ако, разбира се, не подхраня артефакта с енергия, близка по природа до неговата собствена. Например такава, с каквато работи пръстенът на нисшите вампири.
Продължих да изучавам черепа от всички страни, като периодично използвах Истинското зрение, за да не пропусна активирането на артефакта, ако все пак реши да заработи. И докато не беше заработил, преместих черепа в дясната си ръка и се опитах да усетя връзката между него и пръстена. Разбира се, не забравях, че използването на артефакта уврежда сериозно здравето на ползващия го, но не виждах друг изход. С помощта на пръстена изпратих поток виолетова енергия право в черепа и веднага усетих реакция.
Истинското зрение потвърди това, което усетих — между пръстена и черепа пробягна енергийна нишка. Артефактът не просто поглъщаше енергия, а и контролираше връзката. За съжаление, още не разбирах колко опасно е това за мен…
Дракон да ме вземе, как ми се искаше да си поиграя малко на некромант! Разбира се, това беше забранена магия, но никой нямаше да разбере, ако сам не се издам. А колко ползи щяха да донесат мъртъвците! Можеха да се използват за… за нещо си. Всъщност освен за военни цели, нищо друго не се сещах, не вървеше да ги изпратя на полето или да прекопават лехи.
Продължавах да изпращам енергия от пръстена към черепа, но много внимателно, така че да сведа до минимум контакта с опасния артефакт. И най-накрая ми провървя — черепът наистина започна да действа! От него се отделиха няколко много малки заклинания и бързо изчезнаха под земята. Само пет. Едва ги зърнах, но успях да забележа колко са сложни.
Веднага спрях зареждането с енергия и впих поглед в земята. Това занимателно упражнение продължи около час. Нито артефактът, нито изчезналите в земята заклинания даваха някакви признаци на живот. Вече сериозно се замислих за резервен план и дори се опитах да си спомня заклинания за призоваване на най-прости духове на елементали, когато земята най-накрая се размърда. Ръката на първия скелет изскочи от земята и започна да се върти във всички посоки, изравяйки останалата част на тялото.
Това беше!
Скочих на дървото, подсигурих се с един Въздушен щит за в случай, че призованите мъртъвци се опитат да ме нападнат, и продължих наблюдението. Скелетите доста пъргаво се изкопаха от гробовете си, без изобщо да се притесняват от слънчевата светлина. Изглежда Велхеор доста беше подценил устойчивостта им на слънце.
За мое немалко облекчение скелетите не се опитаха да ме нападнат, а просто стояха неподвижно в очакване на заповеди. Поне се надявах да е така. Само че все още не знаех как как да ги управлявам и дали изобщо беше възможно да бъдат управлявани?