Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
Велхеор скочи долу.
— Този човек ни трябва — напомни вампирът. — А как мина със събирача на кръв, преследва ли те?
— Не видя ли?
— Веднага след като скелетите започнаха атака, аз грабнах този човек и изчезнах — той ме погледна внимателно. — Какво се случи?
— Ами… ти явно надцени възможностите на този вампир от клана Миир. Той пропусна Огнената топка и фургонът доста пострада…
— Какво?! — изрева вампирът. — Осъзнаваш ли в каква опасност сме сега?!
— Спокойно, всичко е нормално, вампирът дори не тръгна след мен.
— Разбира се, че не е тръгнал! — раздразнено отвърна Велхеор. — По инструкция е задължен в никакъв случай да не се отдалечава от фургона, вече ти казах това. Но пък когато пристигне помощ, задължително ще организират хайка. По-добре да изчезваме оттук възможно най-бързо.
Ама че сме и ние, никога не е било всичко да мине без проблеми.
— Тогава да се махаме — погледнах към все още лежащия в безсъзнание човек. — А той?
— Удари си главата, докато тичах през гората. Така е по-добре, иначе глупакът сигурно щеше да вика и да се дърпа. Щеше да се наложи да му го избивам от главата и да си разваляме отношенията…
Съдейки по тона на вампира, нашият предполагаем водач едва ли си беше ударил главата случайно.
Велхеор подхвана мъжа, метна го на рамо и ми махна с ръка:
— Да бягаме. Не изоставай.
Малко по-късно разбрах, че да изпълня тази команда нямаше да е никак лесно — вампирът бягаше вече час със скорост, която можех да поддържам не повече от десетина минути. И то въпреки тежестта на рамото му. Аз издържах половин час само от инат, но след това постепенно започнах да изоставам. Велхеор принудително забави, адаптирайки се към моето темпо, като не забравяше да ме „ободрява“ с язвителни забележки:
— Дали да не те метна и теб на рамо? Дори баба ми бяга по-бързо!
— А… тя… още жива ли е? — едва изрекох.
— Че какво да й е. Старата дама и мен ме надживее. Ти не говори, а с краката работи.
И аз съвестно работих с тях до момента, когато те окончателно отказаха. Дори се затрудних да определя колко часа минаха, преди да се препъна и да полетя към земята. Тъкмо бягахме през поле, засято с някаква пшеница. Разоравайки с нос земята, аз застинах, неспособен да помръдна дори малкия си пръст.
— Ей, раничко ти е да почиваш — веднага се чу отгоре ми гласът на Велхеор.
— Не мога да мръдна.
— Защо си такъв слабичък, а?
С усилие се изправих на лакът:
— Между другото, нали се канехме да купим коне от това село.
— Не ги обичам аз тези същества. А и без тях е много по-весело.
— Да, веселя се до припадък — изсумтях аз. — Между другото, на косъм съм да припадна.
— Убеди ме — изведнъж усетих как се вдигам във въздуха. — Скоро ще стигнем до едно от моите убежища, там никой няма да ни намери. Ще починем малко и после ще навлезем в земите на сеонците.
Ще бъда честен — нищо приятно нямаше в пътуването на рамото на вампира. Не само че лежах на твърдото, костеливо рамо, но и периодично нещо ме удряше по ръцете, краката и главата. Явно Велхеор отново бягаше през гората…
— Вни-ма-тел-но — с усилие изрекох аз, преди отново да ударя главата си и за кратко да загубя съзнание.
Събудих се от това, че паднах болезнено по гръб на нещо твърдо.
— Ох! — известих вампира за възмущението си и веднага получих слаб, но много болезнен удар в ребрата.
— Ставай. Виж го ти, ще се отпуска.
Надигнах се от пода, огледах се и с изненада установих, че Велхеор ни беше домъкнал в някаква пещера. Тя изглеждаше доста обитаема — по стените бяха закачени кожи и килими, имаше някакви мебели и дори хранителни запаси, с които вече се занимаваше спасения от нас човек. Съдейки по апетита му, лесно можех да остана без вечеря… или закуска. В зависимост от това колко време Велхеор ни беше мъкнал на раменете си.
— Дълго ли бягахме? — попитах аз, протягайки схванатото си тяло.
— Ние? — насмешливо попита Велхеор. — Аз бягах повече от десет часа. А ти… издържа около три часа, после легна. И защо й е на моята племенница такова сукалче?
В момента нямах сили дори да се ядосвам, споря или обидя.
Пренебрегнах поредната нападка на вампира и мълчаливо се отправих към масата с храна.
— Мирон — представи се мъжа, за миг откъсвайки се от пилешкото бутче.
— Зак — казах аз и грабнах от масата първото, което ми попадна.
Мъжът кимна към Велхеор:
— И теб ли е отвлякъл?
— Не, аз съм с него доброволно. И между другото, не сме те отвлякли, а спасили.
— Тоест мога да си тръгна? — уточни Мирон.
— Разбира се — уверих го аз. — Но първо ще трябва да ни помогнеш.
— Е, значи все пак не съм свободен — обобщи мъжът. — И какво искате от мен?
Нещо не виждах да прелива от благодарност.
— Трябва да стигнем до главния замък на клана Сеон — обади се Велхеор.
— Ъ-ъ… откъде знаеш, че ни трябва точно главния замък? — попитах изненадано.
— Прецених посоката по твоята карта — поясни Велхеор, размахвайки пред носа ми сгънати листи хартия, и отново се обърна към Мирон — Като ти гледам татуировката, ти си оттам и със сигурност знаеш как да минем през цялата им земя без да ни хванат.
— Че знам, знам — съгласи се мъжът. — Но никога няма да тръгна да помагам на вампири.
— Ще ти се наложи да ни помогнеш — показа своята запазена усмивка вампирът. — В противен случай ще счупя жалкия ти врат.
— Не ме е страх от смъртта — уверено срещна погледа му мъжът.
Велхеор с мълниеносно движение го сграбчи за гърлото и го вдигна от земята:
— А от болката? Страхуваш ли се от болката?
— Ти си най-обикновен вампир. Убиец! — гневно излая Мирон. — За теб хората са просто животни!
Вампирът стегна хватката си:
— Как ме нарече?!
— Убиец! — изхриптя мъжът.
— Не, преди това!
— Ъ-ъ… — заекна Мирон. — Ами… обикновен вампир.
— Никога — умишлено бавно каза Велхеор, разтърсвайки мъжа в такт с думите си, — никога не смей да ме наричаш обикновен. Кажи го отново, и ще те убивам в продължение на седмици!
— Като че ли имаме толкова много време — промърморих под носа си.
Мирон не можеше да ме чуе, затова пък вампирът притежаваше много по-остър слух, но въпреки това игнорира забележката ми.
— Така, нека да се успокоим — казах бързо и буквално увиснах на ръката на Велхеор. Той неохотно пусна Мирон, без да сваля от него погледа си. — Виж, Мирон, вампирът просто ме съпровожда. В действителност аз имам нужда от помощ.
— И какво може да е забравил в земите на Бойния клан един човек от Империята?
— Как разбра, че съм от Империята? — изненадах се аз.
— Повярвай ми, лесно е — увери ме Мирон. — По акцента, по надутите маниери.
— Какви маниери?! — бях изумен. — Няма нищо подобно!
Велхеор ме плесна леко по врата:
— Всъщност той е прав.
— Ама сте и вие — махнах с ръка. — Мирон, всичко е много просто. Един сеонец ме ухапа и сега спешно трябва да го намеря и да го убия, за да не се превърна във вампир.
— Да убиеш вампир? — повтори мъжът. — С това трябваше да започнеш! Разбира се, че ще ви помогна!