Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— Е, значи все пак не съм свободен — обобщи мъжът. — И какво искате от мен?
Нещо не виждах да прелива от благодарност.
— Трябва да стигнем до главния замък на клана Сеон — обади се Велхеор.
— Ъ-ъ… откъде знаеш, че ни трябва точно главния замък? — попитах изненадано.
— Прецених посоката по твоята карта — поясни Велхеор, размахвайки пред носа ми сгънати листи хартия, и отново се обърна към Мирон — Като ти гледам татуировката, ти си оттам и със сигурност знаеш как да минем през цялата им земя без да ни хванат.
— Че знам, знам — съгласи се мъжът. — Но никога няма да тръгна да помагам на вампири.
— Ще ти се наложи да ни помогнеш — показа своята запазена усмивка вампирът. — В противен случай ще счупя жалкия ти врат.
— Не ме е страх от смъртта — уверено срещна погледа му мъжът.
Велхеор с мълниеносно движение го сграбчи за гърлото и го вдигна от земята:
— А от болката? Страхуваш ли се от болката?
— Ти си най-обикновен вампир. Убиец! — гневно излая Мирон. — За теб хората са просто животни!
Вампирът стегна хватката си:
— Как ме нарече?!
— Убиец! — изхриптя мъжът.
— Не, преди това!
— Ъ-ъ… — заекна Мирон. — Ами… обикновен вампир.
— Никога — умишлено бавно каза Велхеор, разтърсвайки мъжа в такт с думите си, — никога не смей да ме наричаш обикновен. Кажи го отново, и ще те убивам в продължение на седмици!
— Като че ли имаме толкова много време — промърморих под носа си.
Мирон не можеше да ме чуе, затова пък вампирът притежаваше много по-остър слух, но въпреки това игнорира забележката ми.
— Така, нека да се успокоим — казах бързо и буквално увиснах на ръката на Велхеор. Той неохотно пусна Мирон, без да сваля от него погледа си. — Виж, Мирон, вампирът просто ме съпровожда. В действителност аз имам нужда от помощ.
— И какво може да е забравил в земите на Бойния клан един човек от Империята?
— Как разбра, че съм от Империята? — изненадах се аз.
— Повярвай ми, лесно е — увери ме Мирон. — По акцента, по надутите маниери.
— Какви маниери?! — бях изумен. — Няма нищо подобно!
Велхеор ме плесна леко по врата:
— Всъщност той е прав.
— Ама сте и вие — махнах с ръка. — Мирон, всичко е много просто. Един сеонец ме ухапа и сега спешно трябва да го намеря и да го убия, за да не се превърна във вампир.
— Да убиеш вампир? — повтори мъжът. — С това трябваше да започнеш! Разбира се, че ще ви помогна!
Благодарение на нашия водач ние наистина успяхме без проблем да прекосим земите на бойния клан. Вдъхновен от моята история за отмъщение, Мирон не си и помисляше да бяга и старателно изпълняваше задачата си. Предвижвахме се по най-тайните пътечки. Толкова тайни, че едва ли можеха да се нарекат пътечки. И за кой ли път вече пътят ни отне много повече време, отколкото очаквах — цели три дни! През цялото това време не спирах да наблюдавам черепа, който продължаваше старателно да изсмуква енергия от околното пространство. По моя преценка за тези няколко дни той беше натрупал енергия за малка армия неживи. Може би точно тях щеше да ни се наложи да използваме, за да се доберем до ухапалия ме вампир. Въпреки че все още не бях измислил как да ги накарам да ме слушат, но така или иначе тълпа скелети би могла да отвлече вниманието на обитателите на замъка поне за известно време.
По време на пътуването аз постоянно общувах с Мирон и все повече се изумявах от странното му отношение към вампирите. От една страна, той ги мразеше като цяло и поотделно, а от друга — патриотично считаше, че в земите на вампирите условията за живот са много по-добри, отколкото в Империята. Глупости, разбира се, но Мирон искрено вярваше в това.
И най-накрая в далечината се показа главният замък на клана Сеон. Оказа се няколко пъти по-голям от замъка на Велхеор. Вярно, че изглеждаше не много естетично, сякаш беше построен набързо — недодялан и без особени архитектурни забележителности. Дори по развалините на замъка на Велхеор се виждаше, че някога е можел да се похвали с наистина добра архитектура, а тук… огромна, глупава каменна купчина.
— И трябва да отидем там? — ужасих се аз. — Колко вампири живеят вътре?
Стояхме на хълма, възхищавайки се на открилата се гледка, и чакахме Мирон да ни настигне. Все пак физическата подготовка на обикновения човек значително отстъпваше дори на моята.
Велхеор сви рамене:
— Стотици. За твое щастие, недалеч от замъка има чудесно гробище. Между другото — не без гордост добави вампирът, — аз имам немалък принос за запълването му навремето.
— А защо… ви е… гробище? — с интерес попита задъхващия се Мирон и спря до нас.
— Да си подготвим гробове — усмихна се Велхеор. — Сам разбираш, че задачата пред нас е много опасна и не се знае какво може да се случи. Мисля, че се сещам за малка сграда съвсем близо до гробището, нещо като къщурка — ще се настаним в нея. Мирон, ти бил ли си там?