Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— Не е толкова просто — намръщи се вампирът. — Съгласно брачния договор на Итания се полага не само половината замък, но и част от прилежащите му територии. И тъй като отсъствах доста дълго време, тя е заграбила всичко, до което е успяла да се добере.
— Тоест…
— Тоест събирачите на кръв работят за бившата ми и арестувания ще трябва да си го вземем със сила.
Не можах да устоя на язвителния въпрос:
— И с каква сила, щом ти си загубил своите сили, а моите способности към Занаята не внушават никакво доверие?
Велхеор болезнено ме чукна по челото:
— Със силата на мозъка.
Може би трябваше да го приема за комплимент?
— И какво предлагаш?
— Разбира се, ще го заблудим и ще си вземем селянина. Елементарно.
— И как ще го направим?
— Привечер събирачът ще е събрал достатъчно кръв и заедно със затворника ще тръгне обратно за замъка. Ние ще го причакаме, ти ще отвлечеш вниманието на вампира, а аз ще освободя крадеца.
— Това ли е? — усмихнах се невярващо. — А защо веднага не го убием и да приключим?
— Не бива да го убиваме в никакъв случай — поклати глава Велхеор. — Ако бирникът на кръв изчезне, ще организират хайка и виновните, тоест нас, ще ни открият много бързо. Кръвта е такава ценност, че може без разследване да ни отрежат ръцете и краката. Така че ще трябва само да имитираш нападение, а после веднага да изчезнеш.
Така значи, аз не само трябваше да демонстрирам заплаха към вампир от клана Миир, но и да успея да се изплъзна от него.
— И как да го направя това?
— Имаш време да измислиш нещо. Сега ще вземем стая в гостилницата и до вечерта сме свободни. Бирникът никъде няма да отиде.
Това вече беше добра идея! Не пречеше да помисля в спокойна обстановка. Можеше и да измисля нещо. Например да разбера от Велхеор доколко ефективна е моята Завеса-невидимка срещу вампири. И с какво изобщо мога да се противопоставя на Висш вампир.
— С нищо — отговори Велхеор на последния ми въпрос, когато се настанихме в малката, но много уютна гостилница, с което ме хвърли в още по-голямо отчаяние. — Щом под Завесата-невидимка са ви засекли третокурсниците, то за Висш вампир това изобщо няма да е проблем.
Седяхме в долната зала на гостилницата, която се явяваше и кръчма. Неголямата зала беше учудващо пуста, явно всички жители бяха на пазара. Наслаждавах се на местната кухня, която не отстъпваше ни най-малко на най-добрите столични ресторанти. Не по обслужването, разбира се, но на вкус беше не по-лошо, отколкото в „Златния полумесец“.
— Но нали в Крайдол успяхме да се справим с вампир от Бойния клан — обидено напомних аз.
— Първо, ти не беше сам. Второ, там се сблъскахте с млад вампир, докато събирачите на кръв са само опитни Висши вампири. Също така не бива да забравяш за проблемите си при създаването на заклинания, така че трябва да измислиш някаква хитрост, за да не се стига до бой. Ако можем да разсеем събирача на кръв и да откраднем затворника, той няма да ни преследва — събраната кръв за него е много по-важна.
Единственият начин да се отвлече вниманието на вампира без активно участие от моя страна беше да го подтикна към бой с някой друг. Хм, това си беше чудесна идея!
— Ей, а колко далеч оттук е Великото гробище?
— Ха, това се нарича топографски кретенизъм — саркастично отвърна вампирът. — Ние навлязохме дълбоко в земите на вампирите, така че до Великото гробище е далеч. Но тук наблизо има местно. Искаш да се опиташ да вдигнеш мъртвите, нали?
— Толкова ли съм предсказуем? — усмихнах се аз.
— В добрия смисъл — успокои ме Велхеор. — Ако трябваше сам да предложа да използваме черепа, щях да се разочаровам от теб.
Инстинктивно усетих, че разочарованието на най-кървавия вампир на хилядолетието не можеше да доведе до нищо добро.
— Макар че не си представям много добре как можем да го направим. Дори ако черепа накара мъртъвците да се надигнат, как ще ги накараме да атакуват събирача на кръв?
— Мисли — сви рамене вампирът. — Вече ти казах всичко, което знам за този артефакт. За съжаление не мога да го използвам, но ти можеш да опиташ.
— Ще трябва — въздъхнах аз.
— Чудесно — вампирът стана от масата. — Гробището ще намериш сам, а аз ще отида да разузная положението. Че нещо занемарих собствеността си.
Велхеор ме остави в кръчмата и тръгна на разходка из града. Аз нямах друг избор, освен да довърша късната закуска и да се заема с търсенето на гробището.
Пообиколих малко из града и накрая успях да разбера от минувачите къде се намира гробището. Отне ми малко малко време да се добера до покрайнините на селището. Дори не веднага осъзнах, че пред мен беше гробището — никакви кръстове, надгробни плочи или гробници, само едва забележими земни насипи. Нямаше нито ограда, нито жива душа наоколо. Разбира се, това значително улесняваше задачата ми, но в същото време изглеждаше доста подозрително.