Сенките
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #13
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Сенките». Краткое содержание книги:
Ай Ем поклати глава.
- Никой не знае какво ще се случи, когато Трез изгуби Селена. А и честно казано, онази принцеса няма да иска това, което е останало от него, освен ако не си пада по некрофилия. Той ще бъде мъртъв, независимо дали диша, или е в гроба.
Майкен отпусна глава. През целия си живот знаеше за обвързването, което й предстоеше. То бе част от нейното възпитание, очакването, че Помазаният бе предопределен от звездите да бъде мъжът, от когото ще зачене... и че с него, чрез него тя щеше да се погрижи родът на майка й да продължи да властва над с’хийб.
Предначертано от свещените звезди.
Беше приемала отреденото й така, както бе приемала всичко в живота си - положението си, самотата, вечното усещане, че пропуска толкова много, без да има никаква вина или избор.
Тя се прокашля.
- Предполагам, че принцесата би го оставила да си отиде, стига да можеше. Не би искала никой да страда, особено някой, изгубил достойна жена.
- Познаваш ли я?
- Прислужвала съм й.
- Каква е тя? - Преди майкен да успее да отговори, той вдигна ръка. - Всъщност не искам да знам.
- Според мен тя би казала, че е точно толкова пленница, колкото и брат ти. Мисля, че тя също е затворничка на съдбата.
Той потърка лицето си.
- Това всъщност ме кара да не я мразя чак толкова. Предполагам, че никога не съм се замислял какво й е на нея.
- Тя е научила за съдбата си също като него. Не е избирала нищо от това.
Ай Ем се изсмя рязко.
- Може би двамата биха могли да кажат на кралицата да върви на майната си. Ако и двамата откажат да й играят по свирката, всичко би могло да приключи. Не че това ще спаси брат ми от загубата на любимата му.
- Ала звездите са предопределили техните съдби.
Тъмните му очи се обърнаха към нея.
- Наистина ли го вярваш? Искам да кажа, действително ли смяташ, че разположението на няколко безразлични планети на милион светлинни години от тук би трябвало да се използва като ръководство за живота на хората? Защото аз не го мисля.
- Така е от поколения насам - глухо отвърна майкен.
- Това не означава, че е правилно. Всъщност прави го още по-ужасно. Само си помисли колко много е било съсипано.
Гърдите на майкен се свиха, докато той изричаше на глас неща, за които тя си мислеше, откакто преди много години бе научила, че мъжът, с когото трябваше да се обвърже, бе намерил съдбата си толкова отблъскваща, че бе избягал от Територията под заплаха от смърт и изгнание.
- Стига приказки - заяви Ай Ем. - Не за това сме тук. Нали?
Очите, скрити зад мрежичката, се вдигнаха към неговите.
- Не, не сме.
Погледът му се плъзна по дрехите й, сякаш в ума си вече я събличаше.
Сърцето й отново задумка, дланите й се изпотиха.
- Трябва да знаеш, че никога не съм... че не съм...
- Нито пък аз.
Майкен потръпна. То бе по-силно от нея. Та той бе толкова мъжествен, толкова красив, толкова...
- Е, размисли ли? - процеди той. - Не е много секси, нали?...
- Как е възможно? - избъбри тя. - Та ти си огромен.
За миг се възцари мълчание. А после, без предупреждение, той отметна глава назад и се разсмя. Звукът бе толкова неочакван и пленителен, че майкен замалко да се дръпне отново назад.
Когато я погледна, Ай Ем се усмихна за първи път. И дъхът й спря.
- Това е най-хубавият комплимент, който някога съм получавал.
Майкен усети как се усмихва под мрежичката... ала после, когато той отново стана сериозен, тя стори същото.
Нямаше да има връщане назад, помисли си. Не си ли тръгнеше сега, преди да бе свалил качулката й, тя нямаше да си тръгне, преди да са го направили.
Ръцете й посегнаха към маската пред лицето й, решението й беше взето. Улови ръба на мрежичката и започна да я вдига. Сърцето й прескачаше от притеснение, но тя не спря. Планетите не биваше да ръководят избора на живите, нито останалото след мъртвите, помисли си, докато хладен въздух докосваше гърлото, челюстта... устата й.
Тя сама избираше това.
Сама избираше него.
54
АЙ ЕМ ИМАШЕ ЧУВСТВОТО, ЧЕ Е ЗАСТИНАЛ ВЪВ ВРЕМЕТО, ДОКАТО лицето на майкен се разкриваше сантиметър по сантиметър. Устните й бяха пълни и тъмночервени, кожата й - гладка и мъничко по-тъмна от неговата, бузите - с високи скули...
Всяка мисъл изхвръкна от главата му в мига, в който видя очите й.
Дълбоко разположени, те имаха гъсти ресници и ярък, маслиненозелен цвят. Но разбира се, тя бе в плен на силни чувства и цветът бе признак на това, нещо, което се случваше с очите на всички сенки.