Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
Джеремая изстена тихичко и се надигна. Пулсът му бе съвсем леко ускорен, но знаеше, че няма да заспи, докато не види със собствените си очи седналия пред показанията на резервоарите Джоузеф Сулавейо. Или да ползва тоалетната — дори на Джеремая понякога му се налагаше да напусне стаята по време на дежурство, за да задоволи естествените си нужди или да направи кафе, или пък да поеме глътка свеж въздух от някоя вентилационна тръба.
Вероятно причината бе именно такава.
Джеремая плъзна крака в износените пантофи, които бе намерил в едно от шкафчетата — комфорт, който му позволяваше да се чувства като в домашна обстановка, — и тръгна към тясната стълбичка, която отвеждаше до нивото на контролните уреди.
Столът беше празен.
Запазвайки хладнокръвие с усилие на волята, той закрачи към стълбата. Дългия Джоузеф сигурно бе прескочил до кухнята или до тоалетната. Джеремая просто трябваше да остане да наблюдава резервоарите, докато се върне. Не че имаше кой знае какво за вършене освен обичайните дейности по поддържане на водното ниво, както и на останалите течности по разписание, почистване на отпадъчната система и поставянето на нови филтри. А и какво толкова би могло да се наложи да бъде направено, освен да извади Рени и !Ксабу от резервоарите — пряко изричните разпореждания на Рени, — и то само при пълна тревога? Комуникационната система бе излязла от строя още първия ден и уменията на Джеремая се бяха оказали недостатъчни, за да я поправи. Така че, дори Дългия Джоузеф да се бе запилял нанякъде, това съвсем не означаваше, че бе изоставил кораба без управление насред битката или нещо такова.
Всички показания бяха нормални. Джеремая ги провери още веднъж за по-сигурно. Докато плъзгаше поглед за втори път по таблото, забеляза слабото мъждукане на подвижния екран. До него лежеше стилото, единственото нещо, което не беше на мястото си, единствен и незабележим знак на безпорядък, но неизвестно защо го полазиха мравки и той се приведе да разчете екрана.
„НЕ МОГА ПОВЕЧЕ — гласяха трудно изписаните тъмни букви върху блещукащия екран. — ОТИВАМ ПРИ МОЕТО ДЕТЕ.“
Джеремая прочете съобщението още два пъти, опитвайки се да схване смисъла му, докато се мъчеше да се пребори със задушаващия го страх. Какво искаше да каже този човек с това „при моето дете“? При Рени? Нима смяташе, че може да отиде при нея просто като се изкатери в резервоара? Наложи му се да обуздае порива си да отвори огромните капаци, за да се увери дали този загубил разсъдъка човек не се е топнал в пихтиестия гел до своята намираща се в безсъзнание дъщеря. Знаеше, че е излишно да докосва V-резервоарите. Показанията на резервоара, в който се намираше Рени, всъщност и на двата резервоара, бяха нормални — отчитаха нормалните жизнени функции и на двамата.
Внезапно му хрумна зловеща мисъл. Джеремая се изправи, изтръпнал от ужас.
Ако през главата му бе минала мисълта, че неговото момче Стивън е мъртво — ако му се бе присънил някой от неговите кошмари или потиснатостта му бе стигнала дотам, че разликата между заспал човек и труп се бе стопила в помътеното му съзнание…
„Трябва да потърся това побъркано копеле. Господ да ни е на помощ! Би могъл да се завре къде ли не. Може просто да се е качил на горния етаж на лабораторията и да се е хвърлил оттам.“ Погледна неволно нагоре, но етажите над него бяха съвсем тихи и не забеляза никакво движение по тях. Огромното, оплетено като змии кълбо от кабели над V-резервоарите изглеждаше непокътнато, макар че един от провисналите кабели за момент смущаващо му заприлича на обесен човек.
Не видя тялото му и на пода под него.
— Слава Богу — каза високо Джеремая и избърса челото си.
Нямаше как — трябваше да го потърси. Щеше да му отнеме известно време, но не чак толкова много — все пак базата бе затворена херметически. Но се налагаше да остави резервоарите без надзор, а това никак не му се нравеше. Вероятно собствените му опасения бяха причина да изпитва усещането, че заспалите бяха ужасяващо уязвими. Ами ако им се случеше нещо, докато търсеше побъркания си приятел!… Не можеше дори да понесе подобна мисъл.
Джеремая се върна обратно до пулта и затърси сред комбинациите, докато намери онази, която помнеше — нещо, което Мартин бе демонстрирала преди две седмици, които сега му се сториха години. Когато смени комуникационния извод, пулсът на двете сърца (този на !Ксабу по-бавен, но и двата силни и не особено ускорени) се втурна от външните репродуктори и изпълни огромната зала на лабораторията: „би-бом, би-бом, би-бом“, не напълно синхронизирани, този на Рени съвпадащ с бушменския на всеки седми-осми удар.