Талисманите на Шанара

Мати отмести крака.

— С такива мъже няма как да се разберем. Ние сме жени. Ако могат, ще ни хванат, ще си направят удоволствието с нас и ще ни прережат гърлата. Или пък, ако за съжаление оцелеем, ще ни продадат заедно с Равнинеца — тя се загледа в нощта. — Колко бяха?

— Петима. Четирима вътре и един на пост. Пият, хвърлят зарове и се карат — тя замълча с известна надежда. — Щом заспят, може да имаме възможност да се промъкнем и да освободим Пар.

Мати продължително я изгледа.

— В тъмното е доста рисковано. Ако се стигне до борба, няма да можем да се различим от тях. А и ако Равнинеца е окован за сгената, ще ни трябва много време, за да го освободим, а и ще вдигнем шум. Освен това както е тръгнало, те може да останат будни през цялата нощ. Нищо не се знае.

— Ще почакаме малко. Ден-два, ако трябва. Рано или късно ще се появи някаква възможност.

Мати поклати глава.

— Нямаме време, не знаем за колко ще стигнат дотам, закъдето са тръгнали. А може да ги причакат други. Не. Трябва да го направим тази нощ.

Дамсон на свой ред я изгледа.

— Тази нощ — повтори тя. — Но как?

— Ти как мислиш? Ако са успели да заловят Равнинеца въпреки магията му, значи са твърде опасни, за да си играем с тях — Мати Ро я гледаше изпитателно. — Ако действаме бързо, ще се проснат мъртви преди да разберат какво става. Можеш ли да го направиш?

Дамсон си пое дълбоко дъх.

— Ами ти?

— Само ме следвай и се дръж зад мене. Пази тила ми. Помни колко са. Не обърквай бройката. Ако ме убият, бягай — тя изправи гръб. — Готова ли си?

— Веднага ли?

— Колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще свършим.

Дамсон кимна безмълвно, чувстваше се откъсната от ставащото, сякаш го наблюдава отстрани.

— Имам само един нож.

— Използвай всичко, което имаш. Помни какво ти казах.

Високото момиче хвърли наметалото си и бръкна в багажа, извади тънкия боен меч и го окачи през рамо, също както Морган Лех носеше неговия. Превърза няколко хвъргачни ножове през кръста си и пъхна един оловен нож с широко острие в ботуша. Дамсон я наблюдаваше без нищо да каже. Двама срещу петима, мислеше си тя. Но преимуществата на онези бяха още по-големи. Тези мъже бяха опитни бойци, главорези, които щяха да ги убият, без да им мигне окото. Какво сме ние пред тях? — питаше се тя, но реши, че това е глупав въпрос.

Те тръгнаха в нощта, като се плъзнаха през поляните като призраци, Дамсон водеше Мати по същия път, по който мина преди, като наблюдаваше как светлината от газените лампи, окачени в хижата, става по-ярка с приближаването им. Гласовете на мъжете стигнаха до тях, дрезгави и груби. Този път Дамсон не можа да види запалената лула на стълбите пред входа, но това не значеше, че часовоят не е още там. Минаха западно от хижата между дърветата и излязоха откъм задната й страна, като се прилепиха до грубите греди на стената. Вътре продължаваха да се чуват гласовете на онези, който играеха на зарове и пиеха.