Последната империя

Вин почака малко и го последва. Елънд вече разговаряше с други двама — Лекал и Хастинг, политически противници на Венчър. Тримата се отправиха към стълбището в другия край на залата.

„От това стълбище се излиза на съседната кула“ — помисли тя.

— Господарке Валет?

Вин трепна и се обърна. Сейзед стоеше на крачка зад нея.

— Готова ли сте да тръгваме?

Вин се приближи към него.

— Лорд Елънд Венчър току-що слезе по онова стълбище заедно с Хастинг и Лекал.

— Интересно — промърмори Сейзед. — И защо… Господарке, какво е станало с грима ви?

— Няма значение. Мисля, че трябва да ги последваме.

— Това нова кърпичка ли е, господарке? — продължи с въпросите Сейзед. — Виждам, че не си губите времето.

— Сейзед, ти слушаш ли ме?

— Да, господарке. Предполагам, че бихте могли да ги последвате, но ще направите впечатление. Не зная дали това е добър метод за събиране на информация.

— Няма да го направя така открито. Ще използвам аломантия. Но ми трябва разрешението ти.

— Разбирам. — Сейзед се поколеба. — Как е раната ви?

— Отдавна заздравя. Вече дори не я усещам.

Сейзед въздъхна.

— Добре тогава. И без това господарят Келсайър възнамеряваше да поднови обучението ви, когато се върне. Но ще ви помоля… да бъдете внимателна. Сигурно е глупаво да се говори така на една Мъглородна, но все пак…

— Обещавам. След час ще те чакам на балкона.

— Успех, господарке.

Вин вече бързаше към балконската врата. Сви зад ъгъла и доближи каменния парапет и мъглите зад него. Красива черна завеса. „Мина доста време“ — помисли тя, докато вадеше от ръкава си стъкленицата с метали. Изпи я бързо и извади шепа монети.

След това, завладяна от радостно нетърпение, скочи на парапета и се хвърли в тъмните мъгли.

Калаят бързо подсили зрението й. Пютриумът й придаде бързина и тя се насочи към стената между Цитаделата и близката кула. Стоманата я дари със сила и тя пусна една монета долу.

След това подскочи във въздуха. Въздушните течения развяха краищата на роклята и се опитаха да забавят полета й, но тя усили аломантичния натиск. Кулата, към която се бе отправил Елънд, изникна пред нея — оставаше й само да се извиси до мостчето, което я свързваше с Цитаделата. Вин разпали стомана, Тласна се още по-високо, после метна една монета към мъглата зад себе си и щом монетата се удари в стена, се изстреля напред.

Приземи се малко по-ниско, отколкото трябваше — роклята омекоти сблъсъка, — но все пак успя да се улови за ръба на мостчето. Без помощта на металите не би имала силата да се набере горе, но сега се изкатери с лекота.

Приклекна, замаскирана в мрака благодарение на черната рокля, после бавно тръгна по моста. Нямаше стражи, но в подножието на кулата блестеше светлината на единична караулка.

„Не бива да ходя там“ — помисли тя и вдигна очи нагоре. В кулата, изглежда, имаше няколко помещения и в две от тях гореше светлина. Вин хвърли една монета и се изстреля нагоре, после се Притегли към рамката на прозореца и се закотви така, че да увисне точно под каменния перваз. Завесите бяха спуснати и трябваше да се доближи до прозореца и да разпали калай, за да чуе какво става вътре.