Последната империя

— Така е — потвърди Вин. Но как да му обясни? Хам работеше само с пютриум — сигурно щеше да е много по-добър от Келсайър.

— О, стига сте мъчили детето — ядоса се Бриз. — Обзалагам се, че й е писнало от балове и срещи. Оставете я малко да поскита по улицата.

— Добре — склони Келсайър и си наля поредната порция — Бриз, как ще се справят Усмирителите ти, ако заминеш за известно време?

Бриз сви рамене.

— Аз, разбира се, съм най-ефективният член на групата. Но останалите са обучени от мен — ще продължат да набират войници и в мое отсъствие, особено сега, когато историята за Оцелелия е толкова популярна.

— Кел, ще трябва да поговорим за това — рече намръщено Доксон. — Не съм сигурен, че ми харесва мистицизмът около теб и Единайсетия метал.

— Ще го обсъдим, но по-късно — отвърна Келсайър.

— Защо питаш за хората ми? — обади се Бриз. — Да не би да ми завиждаш на безупречния моден вкус и да си решил да се отървеш от мен?

— Не е изключено да си прав — засмя се Келсайър. — Смятах да те пратя да смениш Йеден за няколко месеца.

— Да сменя Йеден? — Бриз се ококори. — Искаш от мен да командвам армия?

— Защо не? Много те бива да даваш заповеди.

— Само когато съм на втори план, драги. Не обичам да се изявявам пред публика. Аз — генерал? Имаш ли представа какъв майтап ще е това?

— Помисли разумно — каза Келсайър. — Дотогава ще сме приключили с набирането на доброволци и така Йеден ще може да се прибере тук и да задейства връзките си.

Бриз се намръщи.

— Прав си.

— Естествено — отвърна Келсайър и се надигна. — Нещо тази вечер ми се е отворила глътка. Дух, бъди добро момче, изтичай в избата и донеси още една бутилка.

Дух кимна, а разговорът се насочи към ежедневните дела. Вин се облегна на стола, наслаждаваше се на топлината от разпалената печка, на момента на спокойствие и безгрижие, без обичайните тревоги, планове и борби.

„Да можеше Рийн да е сега тук — помисли си тя, докато си играеше унесено с обицата. — Вероятно щеше да види света в друга светлина. Като мен“.