Последната империя

Елънд вдигна ръце.

— Добре, смятай ме за справедливо наказан. Идеята беше глупава. Но това, изглежда, е наследствена черта.

Вин въздъхна, изправи се и остави на прохладния вятър да погали лицето й. Вече беше сигурна в едно — че Елънд не е чудовище. Може би се беше поддала твърде много на влиянието на Келсайър. Беше започвала да вярва на хората около себе си, а сред тях на първо място бе Елънд Венчър.

След като се увери, че той не е свързан с жестокостите, случващото се между благородниците и скаа, кой знае защо, престана да й изглежда толкова непоносимо. Ако само една трета от аристократите вършеха тези ужасни неща, значи имаше надежда обществото да се спаси. Благородниците трябваше да се променят — ето върху какво щяха да съсредоточат усилията си. Трябваше да се сложи край на тези неща, независимо от кръвта, която течеше в жилите на виновниците.

„В името на лорд Владетеля! Ето че започвам да разсъждавам като другите — сякаш съм в състояние да променя нещата“.

Погледна седналия до нея Елънд. Изглеждаше нещастен.

„Събудих лоши спомени — помисли тя виновно. — Не се учудвам, че толкова мрази баща си“. Искаше й се да направи нещо, за да му помогне да се почувства по-добре.

— Елънд — каза, за да привлече вниманието му. — Те са като нас.

Той вдигна глава.

— Моля?

— Скаа от плантациите. Веднъж ме попита. Боях се и ти отговорих както подобава на една знатна дама — но ти, изглежда, се разочарова от думите ми.

Той се наведе към нея.

— Значи наистина си била сред тях?

Вин кимна.

— Доста време. Твърде много, ако питаш семейството ми. Може би затова ме пратиха тук. Познавах няколко скаа доста добре — особено един възрастен човечец. Беше изгубил жената, която обичаше, заради мимолетното забавление на благородник.

— Във вашата плантация?

Вин поклати глава.

— Беше беглец, дошъл в плантацията на баща ми.

— И ти го скри? — Елънд я погледна учудено. — Скаа бегълците трябва да се екзекутират!

— Запазих тайната му. Не го познавах добре, но ще ти кажа нещо, Елънд — той можеше да обича като всеки благородник! Дори по-силно от някои, които опознах тук, в Лутадел.

— А разумът? — продължи разпалено Елънд. — Не ти ли се струваха малко… изостанали?

— Разбира се, че не — тросна се тя. — Елънд Венчър, ще ти кажа, че познавах неколцина скаа, които бяха по-умни и от теб. Може да не са образовани, но са природно интелигентни. И освен това са ядосани.

— Ядосани? — повтори той.

— Някои. Заради начина, по който се отнасяме с тях.

— Значи знаят? За неравенството между нас и тях?

— Как да не знаят? — попита Вин и отново вдигна кърпичката. Но спря, като забеляза, че цялата е изцапана с грим.

— Вземи. — Елънд й подаде своята. — Разкажи ми още. Как научи тези неща?

— Те ми ги казаха. Вярваха ми. Зная, че са разгневени, задето не могат открито да се оплакват от живота си. Зная, че са интелигентни, от нещата, които крият от благородниците.