Малка звезда

Тази събота започна с Кафето. Момичешки дует, наречен „Дивинити“ и свирещ електроклаш, представяше новия си албум в едно от страничните помещения и Макс беше получил покана. Намери музиката за почти непоносима, затова след като изгълта две чаши безплатно мохито, се плъзна дискретно в голямата зала.

Беше полупразно — нещо немислимо за събота вечер преди двайсет години. Макс помаха на един продуцент от „Еми“ на един артдиректор от „Сони“ и на един студиен китарист, който твърде настъпателно се мъчеше да го заговори, затова той се извини и се оттегли на бара; поръча си чаша бяло вино. Обърна се с гръб към бара с леденостудената чаша в ръка и се отдаде на чувството да бъде… е, не крал, но поне малък принц в това кралство. Толкова му бе липсвало!

— Какво пиеш?

До него се бе настанило младо момиче. Макс Хансен разклати чашата си и лениво сви рамене.

— Бяло вино, засега. Нощта е млада.

— Предпочитам шампанско — заяви момичето.

Макс Хансен го огледа щателно. Беше двайсетинагодишно, вероятно твърде младо, за да го пуснат в заведението. Не някаква невиждана красавица, но хубавичка и облечена с анцуг, който би могъл да мине за хип-хоп. Права, средно дълга коса и слабо лице. В интерес на истината, леко напомняше за Тура Ларшон, но без багажа, с който вървеше Тура. Макс Хансен се усмихна широко:

— Ами защо да не поръчаме? Как се казваш?

— Алис.

— Като „Алиса в Страната на чудесата“?

— Да. Като в Страната на чудесата. Оттам идвам.

В очите на Алис се долавяше нещо опасно, което се харесваше на Макс Хансен. Не изглеждаше като да е от онези момичета, дето ще си лежат кротко по гръб и ще зяпат в тавана, все едно си казват молитвата преди лягане. Тази не беше вчерашна.

Макс Хансен поръча бутилка пенливо вино. Докато момичето отпиваше от чашата си и го гледаше изпод вежди, изведнъж у него се пробудиха подозрения. Беше твърде лесно. Той все пак имаше ясна представа за собствената си привлекателност. Как така това момиче взе да флиртува толкова открито с него?

— Знаеш ли кой съм? — попита той.

— Естествено — усмихна се то. — Ти си Макс Хансен. Мениджърът на Тесла. Нали?

— Да. Познаваме ли се?

— Не. Но и аз пея. Правя и други неща.

Окей. Значи и двамата бяха наясно как стоят нещата. Заради блясъка в очите ѝ беше преценил ситуацията погрешно. Алис беше чисто и просто от онези момичета. Напоследък бяха започнали да се връщат при него.

След въпроса ѝ: „Имаш ли някой добър съвет за бъдещите певци?“ той вече не се съмняваше. Оттам започваха — почти винаги. И така, Макс Хансен си наля още шампанско и започна обичайните маневри.

На Алис ѝ трябваше четвърт час да си изпие чашата, а когато Макс Хансен понечи да ѝ сипе остатъка от бутилката, тя я покри с ръка:

— Не, благодаря. С кола съм.

— А къде ще те отведе колата?