Малка звезда

Никаква светлина през пролуката, никакви гласове, никакви удари. Нищо. Вече беше изгубила представа за времето. Знаеше, че не е лежала половин час. Но дали са били три или десет минути, не можеше да каже, понеже нямаше на какво да се осланя.

Започна да брои на ум. Стигна до сто и спря. Биваше я да отмерва секундите, но дори понятието „секунди“ бе загубило значението си. Може би броеше твърде бавно или пък твърде бързо, не знаеше.

Затова се предаде. Не го съзнаваше, но цялото ѝ тяло беше стегнато — усети го едва когато се отпусна. Пусна се и се остави на мрака и тишината, и отсъствието на всичко, което я правеше каквато е.

Мина още един неизмерим отрязък от време. Дишаше бавно и повърхностно. Нещо помръдна. Тих звук. Отначало помисли, че е някакво насекомо или червей, случайно попаднал при нея в ковчега, и се опита да установи откъде идва звукът. Ръцете ѝ се плъзнаха по стените на ковчега. Едно нямо и дрезгаво нищо.

Но звукът. Движението.

Пространството едва ѝ позволяваше да се извърти на една страна. Рамото ѝ натисна капака, когато тя обърна гръб на посоката, от която смяташе, че идва звукът. Притисна ушите си с длани. Звукът пак се чуваше. Нещо се движеше под земята. Ровеше. Приближаваше.

Сърцето ѝ заби по-бързо и тя вече не съумяваше да контролира дишането си. Дъхът излизаше учестено и на пориви от нея, докато онова, което се движеше в земята, достигна стената на ковчега. Чу го, почувства го с тялото си.

Стана по-топло. На челото ѝ изби пот, въздухът вече не съдържаше необходимото. Тя подскочи, все едно я е ударил ток, после още веднъж — паниката я заплашваше. Беше обградена с пръст от всички страни, лежеше в най-дълбок мрак, нямаше въздух и нещо си беше прокопало път до нея, всеки момент щеше да проникне вътре. Тя щеше да извика. Макар да не беше стигнала до този момент, щеше да извика.