Малка звезда

През есента на 1992-ра се заговори за бум на гъби в горите — от топлото и влажно лято подземният мицел бе прелял в изобилие от пачи крак и сърненки. Когато Ленарт Седерщрьом сви по горския път в старото си „Волво 240“, бе приготвил на задната седалка и голяма кошница, и две-три найлонови торби. За всеки случай.

Беше пуснал касетка с „Мелодии за гушкане 16“2 и гласът на Кристер Шьогрен бумтеше от тонколоните: „Безброй червени рози ще ти дам…“

Ленарт се захили и заприпява, като имитираше превзетото басово вибрато на Шьогрен. Звучеше чудесно. Съвсем като него. Ленарт безспорно бе по-добър певец от Шьогрен, ала каква полза? Беше попадал на неправилното място в неправилния момент твърде много пъти, златните възможности му се бяха изплъзвали под носа или ги бе чувал как изсвистяват зад гърба му. Докато се обърнеше, вече бяха изчезнали.

Както и да е. Сега поне щеше да набере гъби. Пачи крак, златото на гората, в огромни количества. После обратно вкъщи да ги свари и да напълни хладилника; щеше да има достатъчно за гъбен сандвич и бира всяка вечер, докато станеше време да изхвърлят коледната елха. Дъждовното време от последните няколко дни сега бе заменено от ярко слънце — условията бяха идеални.

Ленарт знаеше наизуст всяка извивка на горския път и спокойно затваряше очи и стискаше волана, докато пееше: „Безброй червени рози в буке-е-е-ет…“

Отвори очи тъкмо навреме, за да види нещо черно на пътя пред себе си. Слънцето се отрази в лъскав метал и той едва успя да отбие преди сблъсъка. Автомобил. Ленарт хвърли един поглед в огледалото, за да прочете регистрационния номер, но автомобилът профуча по чакъления път поне с осемдесет километра в час, вдигайки облак прах. Ленарт обаче беше сигурен, че е БМВ. Черно БМВ със затъмнени стъкла.

Той продължи още триста метра до мястото, където паркираше обикновено, изгаси двигателя и въздъхна.

Какво беше това, по дяволите?!

По тези места беемветата не бяха рядкост. Но беемве, летящо с осемдесет километра в час по чакълен път през гората — това вече беше необикновено. Ленарт почувства възбуда. Беше присъствал на нещо. През краткия миг, когато черната кола се бе стрелнала насреща му, сърцето му беше подскочило и се беше свило като пред смъртоносен удар, а после се бе отпуснало и успокоило отново. На това му се викаше преживяване.

Човъркаше го единствено разочарованието, че не може да докладва. Естествено, можеше да зареже гъбарството за сметка на удоволствието да се прибере и да звънне в полицията, да опише подробно срещата на пътя, където беше забранено да се кара с повече от трийсет. Но без регистрационен номер щеше да е безсмислено.

Ленарт слезе от колата и взе кошницата и торбите; мимолетното вълнение бе отстъпило място на чувството, че е бил сплашен. Отново. По някакъв неясен начин черното БМВ бе победило. Може би щеше да е различно, ако вместо това беше някой скапан „Сааб“; но в случая една истинска богаташка кола бе вдигнала прахоляк в очите му и го бе избутала от пътя. Както обикновено.