Малка звезда
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стела Джелепова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Малка звезда». Краткое содержание книги:
— Тереса…
Тя се наведе по-близо до мраморно сивото му лице.
— Да?
Устните на Макс Хансен не помръдваха и съгласните бяха просто издишан въздух, докато с мъка изричаше:
— Беше хубаво. Беше хубаво… беше хубаво… беше хубаво…
— Само едно нещо — заговори Тереса. — Онази история за Терез. Сега би ли могла да излезе?
Макс Хансен помръдна глава, явно в опит да я поклати, след което продължи да шепти:
— Беше хубаво… беше хубаво…
Тереса сви рамене.
— Радвам се, че ти хареса. Но е и малко жалко. Може би сега ще си промениш мнението.
Тя вдигна бормашината, която цял ден се беше зареждала, и натисна копчето. Дебелата колкото кутре бургия се завъртя с двайсет оборота в секунда. Тя я показа на Макс Хансен, пришпори мотора един-два пъти и след това я допря до листчето с името си на слепоочието му.
И най-сетне се чу писъкът, за който бе копняла.
Момичетата се събраха около тялото, което подскачаше като риба на сухо, докато кръвта все по-безсилно пулсираше от дупката на слепоочието. Терез стоеше на почетното място и отметна окървавената коса от челото на Макс Хансен. Заповяда:
— Приближете се.
Те се събраха плътно около нея, четиринайсет момичета. От гърлото на Макс Хансен се изтръгна съскане и после тялото се отпусна. Кръвта спря да тече от слепоочието; сякаш малката черна дупка беше точка с по-силна гравитация и придърпваше всички по-близо, колкото можеше по-близо, докато отвътре се виеха тънки кълбета пушек, подобно на паяжини.
Всички си поеха дъх едновременно, погълнаха онова, което някога бе Макс Хансен, и го обединиха със собственото си кръвообращение. Но беше толкова малко, твърде малко. Някои от тях приближиха устни до дупката, за да изсмучат нещо, което вече не беше там, почти целуваха пробития череп на Макс Хансен, за да поемат и последната капка.
После се изправиха и светлината в гаража беше толкова ярка, металическият мирис на кръв — толкова остър, а звукът от краката им, полепващи по найлона и отлепващи се от него, пронизваше слуха. Дишаха на пориви, докато се връщаха в широко отворените си тела.
— Ние сме тук — изрече Терез. — Сега сме тук.
Много от тях прекараха нощта в плач. Сетивата им представляваха пресни рани и усещанията бяха твърде силни. Те се прегръщаха и утешаваха една друга, споделяха спалните чували или лежаха и милваха лицата си, без да говорят.
Но въпреки плача и нуждата от утеха, основното чувство беше радост. Един друг вид радост. Радост толкова огромна и всеобхватна, че приличаше на мъка. Тъй като нямаше как да трае вечно, беше изгаряща. Можеха да я поддържат жива заедно чрез близостта между телата си и общото преживяване, но все някога трябваше да я оставят да угасне и умре. Оттам и мъката.
Това се превърна в поредната безсънна нощ, а преди зазоряване излязоха, за да почистят след себе си под закрилата на тъмнината. Някои отнесоха тялото на Макс Хансен, увито в найлон, до гроба и го хвърлиха заедно с дрехите му; запълниха ямата с камъни и пръст, старателно наредиха отгоре чимовете и ги утъпкаха. За няколко седмици щяха да се сраснат с околната трева. Други почистиха гаража, измиха всички инструменти и изжулиха дърводелските маси.
Докато се развидели, бяха върнали всичко в първоначалния му вид и сега се събраха на пристана, за да наблюдават изгрева. Лин още беше просълзена, но не по причината, която предполагаха останалите. След като първите слънчеви лъчи постоплиха лицата им, тя сключи ръце на гърдите си и се обърна към Тереса:
— Следващия път искам яз да пробивам.
Може и да не беше последното, което Тереса очакваше, но беше там някъде. Малкото личице на Лин изглеждаше толкова намусено, че Тереса избухна в смях и скоро се присъединиха още няколко момичета. Лин се огледа ядосано.
— Ами, какво? Не получих почти нищо!
Смехът бързо заглъхна и настъпи тишина, докато погледите се търсеха един друг. Вече не им се налагаше да говорят толкова много, за да комуникират; пък и изглежда и други мислеха като Лин.
Следващия път. Щеше да има следващ път.
Към дванайсет часа започнаха да се придвижват към автобусната спирка. Терез проведе дълъг разговор с Ана Л. и Ана обеща, че ще участва и за в бъдеще, но ще се нуждае от помощта на останалите. Щеше да я получи, нали тъкмо затова бяха глутница, а не просто четиринайсет момичета. Те се скупчиха около нея, прегърнаха я и споделиха силата си с нея. Роня предложи да закара колата ѝ до Мьорбю, за да може тя да пътува заедно с другите в автобуса.