Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Както и да е, закопчах ризата, седнах и обмислих възможните варианти, а той стискаше пистолета и явно обмисляше своите. Да ме пусне не можеше да става и дума, но да ме застреля изглеждаше съвсем в реда на нещата. Аз имах нещо, което той искаше — информация, — а той имаше нещо, което аз исках — пистолета. Не виждах начин да се споразумеем; вероятно той също не виждаше.
Накрая Шараби каза:
— Слушай. Не съм убил Клиф — той ми беше приятел — и не съм наредил да го убият. — Приведе се по-близо и добави: — И не съм отвлякъл онази жена, за която говориш.
Понякога от гърлото ми излизат произволни звуци и сега се получи същото:
— Дрън-дрън.
Това го раздразни и той ми напомни:
— Аз имам пистолет, а ти не. Човек в моето положение не е принуден да лъже.
— Знаеш ли, прав си. Страшно се радвам, че изяснихме нещата и… ами… ти сигурно си много зает.
Станах и направих две крачки към вратата.
— Сядай! Или ще стрелям!
— Куршум в гърба няма да се отрази добре на претенциите ти за самозащита — уведомих го аз, но все пак спрях, защото не ми харесваше тонът му.
— Истинският въпрос, полковник, е как ще се отрази на здравето ти една дупка в тила.
Добре казано. Завъртях се и седнах. Той размаха пистолета.
— Не вярвам армията да те е пратила тук. За кого работиш?
Реших да му кажа истината.
— За ЦРУ.
Той обаче навярно сам се беше досетил, защото не прояви изненада.
— Чудесно се подредихме — рекох аз. — Знам, че работиш за Иран, а сега и ти знаеш за кого работя. — Усмихнах се. — Гол човек не лъже, нали?
— Но все пак служиш в армията, нали? — попита той. — Истинска ли е униформата?
— Да.
Шараби посочи с пистолета към рамото ми.
— Имаш бойна нашивка. Това означава, че си участвал в сражения, нали?
Кимнах.
— Убивал ли си за страната си?
Не отговорих.
— Колко души си убил?
— Не съм ги броил.
— Значи си им изгубил бройката. Прав ли съм?
Въпросите не ми харесваха, затова казах:
— Накъде биеш?
— Смяташ ли се за патриот?
— Аз съм войник.
— И си убивал за страната си… за своя народ. — Той ме погледна замислено и попита: — Знаеш ли колко шиити уби Саддам Хюсеин?
— Много.
— Много ли е един милион? А два милиона? — попита подигравателно той. — Избити, полковник — с отровен газ, куршум в тила, мъчения, изнасилване, гладна смърт. Мъже, жени, деца, старци — за никого нямаше милост. А дори не включвам в бройката онези четиристотин хиляди шиити, които бяха заставени да се бият и да умрат в идиотските войни на Саддам с Иран и Америка.
— Чета вестници.
— Когато толкова много евреи умряха в нацистките лагери, целият свят осъди това. Дори му дадоха име — Холокост — сякаш масовото унищожение се отнася единствено до евреите. Защо масовото унищожение на моя народ няма име?
— Избиването на твоя народ беше трагедия. И ти знаеш, че направихме всичко възможно, за да сложим край — с храна, медицински програми и забранени за полет зони над Южен Ирак, за да не може Саддам да използва самолети срещу шиитите.
— Всичко възможно? Не ми се вярва. Спряха ли убийствата? Знаеш, че не. През най-добрите години загиваха само десетки хиляди.
— Това не беше наша война.
Той бе доказал своето, знаеше го и затова се върна към предишната тема.
— Значи си убивал за страната си. А би ли лъгал за нея? Лъжата със сигурност не е толкова срамна, колкото убийството.
— Да убиваш в защита на родината си не е грях.
Той се облегна назад и лекичко се усмихна или направи злобна гримаса — устните му бяха дебели и не успях да различа добре.
— Смятам, че и да лъжеш за спасение на народа си не е грях. Такия… позната ли ти е тази арабска дума? Тази идея?
— Мисля, че вчера ми сервираха нещо подобно. Прегорено козе месо, нали?
Без да обръща внимание на иронията, той обясни:
— Това е шиитска идея. Оправдава лъжата в името на нашата бедна преследвана вяра. Ако случайно съм предал неистини на правителството ви, ако случайно съм преувеличил някои факти, не изпитвам съжаление или угризения.
— Когато лъжеш по поръчение на иранските си шефове или за да докопаш властта, това не те прави по-благороден, Шараби. Прави те лъжец и измамник.
По лицето му се изписа изненада.
— Шефове? Нима си мислиш, че работя за Иран?
Дълго го гледах, после му казах няколко неща, които сам знаеше.
— Ти си се срещал с ирански разузнавачи, предавал си на Иран изключително важни данни и не се съмнявам, че ако се поразровим, ще открием, че си замесен в прехвърлянето на ирански оръжия и агенти в Ирак. Ако още се поразровим, подозирам, че връзките ти с Иран ще се окажат отпреди войната.