Посредникът

— На сигурно място. Само ние двамата знаем.

Шараби помълча, вгледа се в мен и каза:

— Кой си ти?

— Знаеш кой съм.

Той повтори въпроса, насочвайки пистолета между очите ми. Този път добави:

— Трети път няма да питам.

— Партньорът на майор Тран. С нея разследваме смъртта на Клифърд Даниълс.

— А, сега съвсем се обърках. Казаха ми, че моят стар приятел се е самоубил. И тъй, полковник… — Както повечето политици, явно и той от суетност не носеше очила, само че му липсваше задължителната за всеки политик способност да помни имена. Приведе се да разчете табелката с името на гърдите ми. — Полковник Дръмънд… убийство или самоубийство? Кое от двете?

— Не ме ли познаваш?

— Защо? Срещали ли сме се?

Изглеждаше искрено озадачен, сякаш моето име не му говореше нищо. Но ако някой от Вашингтон го бе осведомил за Биан Тран, непременно щеше да му спомене и за мен. Стори ми се странно, че е решил да се преструва; в края на краищата той държеше пистолета. Реших да се включа в играта и отговорих на предишния му въпрос:

— Смъртта на Клиф приличаше на самоубийство. Той определено имаше мотив — гаден развод, житейски разочарования и както знаеш, призовка да се яви пред сенатска анкетна комисия. Професионално вече беше съсипан; предстоеше му обществен позор.

— Значи самоубийство?

— Беше убийство. Дело на наемен убиец… жена. Имитираше самоубийство и знаеш ли какво? Ако не бяха няколко дребни грешки и противоречия, щяхме да решим точно това.

Описах набързо грешките и той ме изслуша, но без особен интерес, сякаш повече го вълнуваха други неща.

— Ако тая жена работеше за мен — казах накрая, — бих й отрязал коледната премия.

Изражението на Шараби бе станало подозрително. Той се вгледа в мен и попита:

— Носиш ли микрофон? — Без да изчака отговор, нареди: — Стани. Свали си ризата.

Не станах. Беше ми писнало. Убиец, предател, похитител — в никакъв случай нямаше да се събличам пред този човек.

— Ризата! Веднага! — кресна той и пак насочи пистолета към слабините ми. Ръката му трепереше, а пръстът бе побелял върху спусъка.

Защо пък не? Разкопчах униформената риза и я хвърлих на пода. Изправих се, свалих панталона до глезените си и бавно се завъртях, за да види, че не нося микрофон.

— Тениската също — каза Шараби.

Свалих и нея. Той ме осведоми:

— Има една чудесна кюрдска поговорка още отпреди съвременната електроника. Гол човек не лъже.

— Ако очакваш да си сваля и гащите, по-добре ме застреляй.

Той се разсмя, после рече:

— Обличай се.

Днес всички гледат полицейски филми и си въобразяват, че човек може да открие с невъоръжено око подслушвателната апаратура. Миниатюризацията обаче отдавна е постигнала чудеса в тази област. От личен опит знам, че моите приятели в Управлението имат устройство, което придава съвсем нов смисъл на изтъркания израз „Говори ми на задника“. Но откровено казано, аз не съм чак толкова самоотвержен. Ако носех микрофон, хората на Тайри вече щяха да са нахълтали, аз щях да държа Шараби на прицел, а той щеше да отговаря на моите въпроси. Всъщност понякога не е зле да си имаш микрофон в задника.