Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Говореше превъзходен английски, но с изразен акцент и леко заекване, вероятно от нерви. Честно казано, не виждах в него и следа от властност, чар или поне представителност. Приличаше по-скоро на шишкав застрахователен агент, отколкото на национален водач. Вероятно именно затова му се налагаше да си пробива път към властта с лъжи, машинации и убийства.
Отгоре на всичко също като Никсън имаше навика в моменти на напрежение машинално да преплита пръсти — сега сякаш се мъчеше да изцеди вода от камък.
За да няма съмнения, аз го уведомих:
— Разполагам с компютъра на Клифърд Даниълс. — Очите му се разшириха и за да потвърдя най-лошите му опасения, продължих: — Вие сте Кръстоносец Две. Да, Клифърд Даниълс беше не само глупав, но и немарлив. Пропусна да унищожи електронните съобщения. А те, мистър Шараби, бяха разшифровани и са много… уличаващи. Всяко едно от тях.
— Но те…
Не му дадох възможност да ме прекъсне.
— Представете си как ще изглеждат тези послания на първата страница на „Ню Йорк Таймс“. — Той заби поглед в празния бележник върху бюрото си, а аз му напомних за в случай, че не се сеща какво е писал: — Например неприятните отзиви за другите водачи в Ирак. Непрестанните ви оплаквания от американската армия и американския посланик. Как го наричахте? Срам ме е да повторя думата. Мислите ли, че ще се зарадва на прякора? И накрая най-хубавото: как с Клиф се договаряте да съобщите на иранците, че сме пробили техния код.
Тъй като той мълчеше, аз казах:
— Направо страхотия. Как ще изглежда, а?
Пребледнялото му лице започваше да става безплътно.
Не беше очаквал да чуе такива думи; вярваше, че мъртвият Даниълс е отнесъл тайните в гроба.
— Ъъъ… — измънка той. — К-кой… моля ви, кой сте вие?
— Няма значение. Искам майор Биан Тран незабавно да бъде доведена в този кабинет. Разполагате с десет минути. Иначе…
Той ме погледна изумено.
— Аз… аз… к-какво? Никога не съм чувал за тази… жена… майор… как я нарекохте?
Станах и се приведох над бюрото.
— По ваша заповед колата й беше нападната снощи. Тя е ранена и отвлечена. — Кръстосахме погледи. — Ако е мъртва, и вие сте мъртъв. Ще ви убия собственоръчно. — Посочих часовника си. — Девет минути.
— Казах ви истината. Не я познавам… и к-категорично… не съм я отвлякъл. Ако някой ви е казал друго… з-значи безсрамно лъже.
Продължавайки да го гледам в очите, аз поясних:
— Преди да бъде извлечена от колата, майор Тран е написала вашето име с кръв върху таблото.
— О… — Той се озърна из кабинета, опита да се съвземе и лицето му донякъде си възвърна цвета. После каза с учудващо хладнокръвие: — Защо не седнете? Нека да поговорим без повече заплахи.
— Имам по-добра идея. Защо не вдигнете телефона и не наредите на хората си да доведат Тран? Времето лети.
— Защото не мога. Вие грешите. — Той дълбоко си пое дъх и каза: — Идвате в кабинета ми — в моя кабинет — и ме обвинявате в убийство и отвличане. Не можете да ме принудите да призная тези неща, които са големи, ужасни лъжи. — Явно си бе възвърнал самообладанието, защото нареди властно: — Седнете.
Тоя тип се нуждаеше от един юмрук в носа и аз се приведох напред, но тогава той стори нещо, което леко обърка плановете ми. Дясната му ръка изскочи изпод бюрото и в нея имаше пистолет, чието дуло увисна само на петнайсет сантиметра от слабините ми.
— Седнете — повтори той малко по-настоятелно и поканата прозвуча доста по-убедително, тъй като пистолетът застрашаваше най-важната част от тялото ми.
Не седнах, но отстъпих две-три крачки назад и казах:
— В офиса има шестима агенти на ФБР. Чуйте. — Помълчахме и през стените се чу съвсем ясно как хората на Тайри преобръщат всичко в приемната с главата надолу. — Дайте ми този пистолет и обещавам да не ви пребивам до смърт.
— Ще се въздържа. Вие нахълтахте в кабинета ми, заплашихте ме, побесняхте и ме нападнахте. Самозащита — имам пълното право да ви убия.
В такива моменти винаги си задаваш въпроса дали онзи отсреща говори сериозно, или блъфира. Е, току-що бях застрашил всичко, за което се бореше Шараби от десетилетия. Знаех, че е безмилостен, и не се съмнявах, че е способен на убийство. Освен това имаше право — когато убийството бъде извършено на четири очи, истината е монопол на оцелелия.
Но въпреки всичко той все още не стреляше — значи искаше нещо от мен. Любопитството му бе единствената причина да съм жив. Докато не го задоволеше, имах някакъв шанс.