Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
В тая минута Луи XIV се обърна.
— Тук ли сте, господин д’Артанян? — попита той. Веднага д’Артанян се обърна също и отговори:
— Да, всемилостиви господарю.
— Добре; бъдете тъй добър и почакайте да направя сбора.
Д’Артанян не отвърна нищо; само се поклони.
„Това е доста учтиво — помисли си той. — Против това не мога да кажа нищо.“
Луи драсна силно и хвърли разгневено перото.
„Добре, сърди се, за да се предразположиш — помисли си мускетарят, — така и мен ще насърчиш да говоря: и без това, когато приказвахме в Блоа, аз не изказах всичко.“
Луи стана, прекара ръка по челото си, после се спря пред д’Артанян и го погледна властно, но благосклонно.
„Какво иска от мене? — помисли си мускетарят. — Хайде, нека свършва!“
— Господине — каза кралят, — вие знаете без съмнение, че господин кардиналът умря, нали?
— Подозирам, всемилостиви господарю.
— Следователно знаете, че сега аз се разпореждам?
— За това не беше необходима смъртта на кардинала; човек може да се разпорежда винаги, когато поиска.
— Да, но спомняте ли си какво ми казахте в Блоа?
„А, това е! — помисли си д’Артанян. — Не съм се излъгал. Толкова по-добре! Това показва, че обонянието ми е още доста добро.“
— Вие не отговаряте? — попита кралят.
— Всемилостиви господарю, мисля, че си спомням…
— Само мислите ли?
— Това беше толкова отдавна!
— Ако вие не си спомняте, аз си спомням. Ето какво ми казахте; слушайте внимателно.
— О, слушам с най-голямо внимание, всемилостиви господарю! Вероятно разговорът ще бъде особено интересен за мене.
Луи погледна отново мускетаря. Д’Артанян поглади перото на шапката си, после мустака си и зачака без страх.
Кралят продължи:
— Вие напуснахте службата ми, господине, след като ми казахте цялата истина, нали?
— Да, всемилостиви господарю.
— Тоест след като ми казахте всичко, което смятахте за истина относно моя начин на мисли и действия. Това е вече голяма заслуга. Вие започнахте с това, че служите на семейството ми тридесет и четири години и че сте уморен.
— Точно така, всемилостиви господарю.
— А после си признахте, че умората е само предлог и че истинската причина е недоволството.
— Аз бях наистина недоволен, но това недоволство не се е проявило никъде, доколкото ми е известно. И ако аз като честен човек говорих високо за него пред ваше величество, дори не съм си и помислял за него пред някой друг.
— Не се извинявайте, д’Артанян, и продължете да ме слушате. Като ме укорихте за вашето недоволство, вие получихте в отговор едно обещание. Аз ви казах: „Чакайте“. Вярно ли е?
— Да, всемилостиви господарю, вярно е като това, което ви казах.
— Вие ми отговорихте: „По-късно? Не, не, още сега!…“ Не се извинявайте, ви казвам… Това беше естествено; но вие нямахте милост към вашия монарх, господин д’Артанян.
— Всемилостиви господарю… милост?… Към вас от страна на беден войник!
— Вие ме разбирате много добре; вие знаете много добре, че имах нужда от нея; че по това време не бях тук господар; че всичките ми надежди бяха в бъдещето. И тъй, когато ви заговорих за това бъдеще, вие ми отговорихте: „Оставката ми… още сега!“
Д’Артанян си захапа мустака.
— Вярно е — промърмора той.
— Вие не ме ласкахте, когато бях в бедствено положение — прибави Луи XIV.
— Но — възрази д’Артанян, като вдигна гордо глава — ако не съм, ласкал ваше величество като беден, не съм му и изменял. Аз проливах кръвта си ей тъй, за нищо; пазех вратата като куче, но знаех добре, че няма да ми хвърлят нито хляб, нито кокал. Самият аз бях беден, но не поисках нищо освен оставката, за която говори ваше величество.
— Зная, че сте доблестен човек… но аз бях млад и вие трябваше да ме щадите… За какво можехте да укорите краля? За това, че не е дал помощ на Чарлз II?… Да кажем повече: за това, че не се е оженил за госпожица Майчини?
При тия думи кралят погледна втренчено мускетаря. „Аха! — помисли си д’Артанян. — Той не само помни всичко, но и отгатва… По дяволите!“ Луи XIV продължи:
— Вашата присъда падаше върху краля и върху човека… Но, господин д’Артанян… моята слабост, защото вие сметнахте това за слабост…
Д’Артанян не отговори.
— Вие ме укорявахте също така и за моята слабост към покойния господин кардинал. Но господин кардиналът не ме ли издигна, не ме ли подпомогна?… Като сам се издигаше и подпомагаше, зная това; но във всеки случай заслугата му не подлежи на съмнение. Нима повече бихте ме обичали, по-добре бихте ми служили, ако бях неблагодарник, егоист?