Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
Раул яздеше отстрани на отряда си. Д’Артанян го видя последен.
— Ей, ей! Пусто да остане! — извика той.
— Не се ли лъжа? — каза Раул, като смушка коня си.
— Не, не се лъжеш! — отговори бившият мускетар. — Добър ден!
И Раул стисна сърдечно ръката на стария си приятел.
— Внимавай, Раул — каза д’Артанян, — вторият кон в петия ред ще изгуби подковата си, преди да стигнете до моста Мари; на предния му крак са останали само Два гвоздея.
— Почакайте ме — рече Раул, — ще дойда с вас.
— Ти напускаш отряда си?
— Корнетът ще ме замести.
— Ще обядваш ли с мене?
— С най-голямо удоволствие, господин д’Артанян.
— Тогава слизай от коня си или заповядай да ми Дадат един кон.
— Предпочитам Да вървя пеша с вас.
Раул побърза да предупреди корнета, който зае мястото му; след това скочи на земята, даде коня си на един драгун и съвсем весело улови подръка господин д’Артанян, който гледаше всичките му разпоредби със задоволството на познавач.
— От Венсен ли идваш? — запита той най-напред.
— Да, господин кавалере.
— Кардиналът?…
— Е много болен; разправят дори, че е умрял.
— Добре ли си с господин Фуке? — попита д’Артанян, като показа с едно пренебрежително движение на раменете, че смъртта на Мазарини не го вълнува ни най-малко.
— С господин Фуке ли? — повтори Раул. — Не го познавам.
— Толкова по-зле, толкова по-зле, защото един нов крал гледа винаги да се заобиколи с предани хора.
— О, кралят не ми мисли злото!
— Аз ти говоря не за короната — възрази д’Артанян, — а за краля… Сега, когато кардиналът умря, крал стана господин Фуке. Трябва да бъдеш в много добри отношения с господин Фуке, ако не искаш да плесенясваш цял живот, както плесенясвах аз… Наистина ти имаш други покровители за най-голямо твое щастие.
— Господин принцът, най-напред.
— Изтъркан, изтъркан, приятелю мой.
— Господин граф дьо Ла Фер.
— Атос? О, това е друго! Да, Атос… и ако искаш да служиш в Англия, не можеш да намериш по-добър покровител. Ще ти кажа дори без много хвалба, че и самият аз имам известна тежест при двора на Чарлз II. Това се казва крал!
— А! — каза Раул с простодушното любопитство на благороден момък, който обича да слуша един опитен и храбър човек.
— Да, един крал, който се забавлява наистина, но който умее да се сражава и да цени полезните хора. Атос е добре с Чарлз II. Върви да служиш в Англия и зарежи тия рушветчии, които крадат също тъй добре с френски ръце, както и с италиански пръсти; остави тоя плачльо краля, който ще повтори у нас царуването на Франсоа II. Знаеш ли историята, Раул?
— Да, господин кавалере.
— Знаеш ли тогава, че Франсоа II страдаше винаги от уши?
— Не, не знаех това.
— Че Шарл IX страдаше винаги от главоболие? А!
— А Анри III — от стомах? Раул се разсмя.
— Е, добре, мили ми приятелю, Луи XIV страда винаги от сърце; жалко е да се гледа как един крал въздиша от сутрин до вечер и цял ден да не казва нито веднъж: „Верицата му!“, или „Пусто да остане!“ — с една дума, нещо възбудително.
— Затова ли напуснахте службата, господин кавалере? — попита Раул.
— Да.
— Но и вие сам вдигате ръка от всичко, скъпи господин д’Артанян! Вие няма да забогатеете.
— О, моята работа е наред! — каза д’Артанян безгрижно. — Аз имам наследствено имение.
Раул го погледна. Бедността на д’Артанян беше пословична. Но мускетарят беше гасконец и от яд пускаше Самохвалства, каквито не можеха да се чуят нито във Франция, нито в Навара. Сто пъти беше чувал Раул, че поменаваха Йов и д’Артанян като двамата близнаци Ромул и Ром.
Д’Артанян забеляза учудването на младия човек.
— Баща ти каза ли ги, че ходих в Англия?
— Да, господин кавалере.
— И че там ми се усмихна щастието?
— Не, господине, не знаех това.
— Да, един от моите добри приятели, много голям човек, вицекрал на Шотландия и Ирландия, ми помогна да намеря наследство.
— Наследство?
— Доста внушително.
— Така че вие сте богат?
— Охо!…
— Приемете моите най-искрени поздравления.
— Благодаря… Ето къщата ми.
— На площад Грев?
— Да; не ти ли се харесва кварталът?
— Напротив: чудесен изглед към реката… О, прекрасна стара къща!
— „Образът на света Богородица“ е стара пивница, която за два дни аз превърнах в къща:
— Но пивницата е все още отворена?
— Разбира се!
— А де живеете?
— Живея у Планше.
— Но преди малко казахте: „Ето къщата ми!“
— Казах го, защото къщата е наистина моя… Купих я.
— А! — рече Раул.
— Десет на сто чист доход, мили ми Раул, великолепна работа! Купих къщата за тридесет хиляди ливри: има и градина към улица дьо ла Мортелери. Пивницата заедно с първия етаж се дава под наем за хиляда ливри; а таванът, или вторият етаж — за петстотин ливри.