Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Скъпи господин д’Артанян — каза Раул, силно развълнуван, след като погледна през прозореца, — вие не можете дори да бягате.
— Защо?
— Защото долу ви чака един офицер от швейцарците.
— Е та какво?
— Той ще ви арестува.
Д’Артанян избухна в силен, неудържим смях.
— О, зная, че ще му се противите, дори ще влезете в бой с него; зная, че ще бъдете победител; но това е бунт, а вие сам сте офицер и знаете какво значи дисциплина.
— Славно момче! Как говори благородно, умно! — промърмори д’Артанян.
— Вие сте съгласен с мене, нали?
— Да. Но вместо да мина през улицата, където ме чака тоя хапльо, просто ще се измъкна през задната вратичка. В конюшнята имам кон, и то добър. Ще го накарам да пукне от умора, средствата ми позволяват това, и като сменям пукналите коне, ще пристигна в Булон в единадесет часа. Зная пътя… Кажи само едно нещо на баща си.
— Какво?
— Онова… за което той знае… се намира тук, в ръцете на Планше, освен една пета, и че…
— Но внимавайте, скъпи ми господин д’Артанян; ако избягате, ще кажат две неща.
— Какви, мили приятелю?
— Първо, че сте се уплашили.
— О, кой ще посмее да каже това?
— Най-напред кралят.
— Е какво… той ще каже истината. Страх ме е.
— Второ, че сте се чувствували виновен.
— За какво?
— За престъпленията, които ще ви припишат.
— И това е вярно… Значи ти ме съветваш да отида просто в Бастилията?
— Господин граф дьо Ла Фер би ви посъветвал същото.
— Бога ми, и аз го зная това! — каза д’Артанян замислено. — Имаш право, не трябва да бягам. Но ако ме хвърлят в Бастилията?
— Ние ще ви извадим оттам — отговори Раул със спокоен и твърд глас.
— Пусто да остане! — извика д’Артанян, като го улови за ръката. — Ти каза чудесно това, Раул. Истински Атос! Е, добре, аз тръгвам! Не забравяй последните ми думи.
— Освен една пета — каза Раул.
— Да, ти си чудесно момче и искам да прибавиш нещо към поръчката ми.
— Какво?
— Ако не ме извадите от Бастилията и ако умра там… о, стават такива неща… и аз ще бъда отвратителен затворник, макар че бях сносен човек… в такъв случай давам трите пети на тебе, а четвъртата пета — на баща ти.
— Кавалере!
— Пусто да остане! Ако искате да ми четат литургии, свободни сте да го направите.
След това д’Артанян откачи от стената колана си, опаса шпагата, взе една шапка с ново перо и подаде ръка на Раул.
Младият човек се хвърли в прегръдките му.
Като влезе в бакалницата, той погледна момчетата, които ги наблюдаваха с гордост и тревога; после мушна ръка в един сандък с дребни коринтски стафиди и тръгна към офицера, който чакаше философски пред вратата на бакалницата.
— Познато лице!… Вие ли сте, господин дьо Фридиш? — весело извика мускетарят. — Ехе, ние започваме да арестуваме приятелите си, а?
— Арестуване! — прошепнаха момчетата.
— Ас зъм — каза швейцарецът. — Топър тен, косботин д’Артанян.
— Трябва ли да ви дам шпагата си? Предупреждавам ви, че тя е дълга и тежка. Оставете ми я до Лувър; аз имам много глупав вид, когато не нося шпага по улиците, а вие ще имате още по-глупав, ако тръгнете с две шпаги.
— Гралят не гасал ништо са дова — отговори швейцарецът, — сапасете си шпакада.
— Е, това е много любезно от страна на краля. Да вървим!
Господин дьо Фридиш не беше приказлив, а д’Артанян имаше да мисли много и не му беше до приказки. От бакалницата на Планше до Лувър не беше далеч; пристигнаха за десет минути. Беше се мръкнало.
Господин дьо Фридиш поиска да влезе през вратата.
— Няма смисъл да губите време — каза д’Артанян. — Минете по малката стълба.
Швейцарецът послуша съвета и въведе д’Артанян в чакалнята пред кабинета на Луи XIV.
Тук се поклони на пленника и се върна на поста си, без дума да продума.
Преди още да се запита д’Артанян защо не му взеха шпагата, вратата на кабинета се отвори и един камердинер повика:
— Господин д’Артанян!
Мускетарят зае парадната си стойка и влезе със светнали очи, спокойно лице и вирнати мустаци.
Кралят седеше край масата и пишеше.
Той не погледна, когато стъпките на мускетаря се чуха по паркета; дори не вдигна глава. Д’Артанян стигна до средата на стаята и като видя, че кралят не му обръща внимание, което беше лошо начало за предстоящото обяснение, обърна му гръб и почна да разглежда усърдно фреските на корниза и пукнатините по тавана.
Тая маневра беше придружена със следния ням монолог:
„А, ти искаш да ме унизиш, ти, когото видях съвсем малък, когото спасих като мое дете, на когото служих като на мой бог, тоест най-безкористно… Чакай, чакай, ти ще видиш какво може да направи човек, който си е подсвирквал хугенотски мелодии под носа на господин кардинала, истинския кардинал!“