Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Не може да бъде!
— Наистина е така.
— Таван за петстотин ливри? Но там не може да се живее.
— Затова и никой не живее в него; но, както виждаш, таванът има два прозореца към площада.
— Да, господине.
— Е, всеки път, когато подлагат на мъчения върху колело, когато бесят, когато разчекват или изгарят, двата прозореца се дават под наем до двадесет пистола.
— О! — извика Раул с погнуса.
— Отвратително, нали? — попита д’Артанян.
— О! — повтори Раул.
— Отвратително, но е така… Парижките зяпачи са понякога истински човекоядци. Не разбирам как хора, християни, могат да правят такива спекулации.
— Наистина.
— Ако аз живеех в тая къща — продължи д’Артанян, — аз щях да запуша дори дупките на ключалките в дните на екзекуциите; но не живея в нея.
— И вие давате тоя таван под наем за петстотин ливри?
— На кръвожадния кръчмар, който от своя страна го пренаема… Значи казах хиляда и петстотин ливри.
— Само пет на сто — рече Раул, — не е много.
— Вярно. Остава ми задната част на сградата: складовете, квартирите и всяка зима наводняваните изби; всичко това се дава за двеста ливри; а градината, която е много хубава, много добре засадена, много закътана зад стените и под сянката на черковната фасада на Сен Жерве и Сен Проте — за хиляда и триста ливри.
— Хиляда и триста ливри! Но това е приказно!
— Ето каква е работата. Силно подозирам, че някой каноник от енорията (тия каноници са богати като Крезове) е наел градината ми, за да се отдава на волни удоволствия. Наемателят се е нарекъл господин Годар… Това име е или измислено, или истинско; ако е истинско, то е на каноник; ако е измислено, то е на някой непознат. Има ли смисъл да му търся името? Той ой дава наема винаги в предплата. Ето защо преди малко, когато те срещнах, ми хрумна да купя къщата на площад Бодоайе; тая къща граничи отзад с градината ми и ще закръгли владенията ми. Твоите драгуни ме отвлякоха от тая мисъл. Слушай, да тръгнем по улица дьо ла Ванри, така ще отидем право у Планше.
Д’Артанян ускори крачките си и наистина заведе Раул у Планше, в една стая, която бакалинът беше отстъпил на бившия си господар. Планше го нямаше в къщи, но обедът беше вече готов. Бакалинът спазваше все още военния ред и военната точност.
Д’Артанян заговори отново за бъдещето на Раул…
— Строг ли е баща ти към тебе? — попита той.
— Справедлив е, господин кавалере.
— О, зная, че Атос е справедлив, но стиснат може би, а?
— Има кралска ръка, господин д’Артанян.
— Не се стеснявай, момче, ако някога ти потрябват няколко пистола, старият мускетар е тука.
— Скъпи господин д’Артанян…
— Поиграваш ли на карти?
— Никога.
— Тогава си щастлив с жени, а?… Ти се изчерви… О, малки Арамис!… Това струва много по-скъпо от играта. Наистина, можеш да се биеш, когато загубиш, и това е достатъчно възнаграждение. Е, малкият плачльо кралят взема глоба от хората, които вадят шпага. Какво царуване, бедни ми Раул, какво царуване! Като си Помисли човек, че на моето време мускетарите бяха обсаждани в къщите, като Хектор и Приам в град Троя; и тогава жените плачеха, стените се смееха, а петстотин нехранимайковци ръкопляскаха и ревяха: „Убивай! Убивай!“, когато не се отнасяше за един мускетар! Дявол да го вземе, вие, днешните, няма да видите това!
— Вие сте много строг към краля, скъпи господин д’Артанян, а едва го познавате.
— Аз ли? Слушай, Раул, и си вземи добра бележка от думите ми: аз ще ти предскажа това, което ще направи, ден по ден, час по час. Когато кардиналът умре, той ще плаче. Добре: това ще бъде най-малко глупавата му постъпка, особено ако сам не вярва на сълзите си.
— После?
— После той ще си издействува издръжка от господин Фуке и ще отиде във Фонтенебло да съчинява стихове за някаква Манчини, на която кралицата ще извади очите. Кралицата е испанка, Раул, а свекърва й е Ана Австрийска. О, аз познавам испанките от австрийския дом!
— А после?
— После, след като откъсне сребърните нашивки на швейцарците си, защото везбата струва много скъпо, той ще заповяда мускетарите да ходят пеша, защото овесът и сеното за един кон струват пет су на ден.
— О, не говорете това!
— Какво значение има за мене! Вече не съм мускетар, нали? Нека яздят на кон, нека ходят пеша, нека носят шиш за месо, шило, шпага или нищо, какво значение има за мене?
— Скъпи господин д’Артанян, много ви се моля, престанете да ми говорите лошо за краля… Аз съм почти на служба у него и баща ми би ми се разсърдил много, че съм слушал дори от вашата уста оскърбителни думи за негово величество.