Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Колко време ще ни отнеме това? — запита Фродо.
— Не мога да кажа — отговори Гандалф. — Зависи от ред случайности. Но ако вървим направо, без премеждия и без да се лутаме, очаквам да се справим за три-четири прехода. От Западната врата до Източната порта сигурно не е по-малко от четиридесет мили по права линия, а пътят може доста да лъкатуши.
Отдъхнаха си за малко и отново поеха на път. Всички изгаряха от нетърпение пътуването да свърши колкото се може по-бързо и макар и изморени, бяха готови да продължат да крачат още няколко часа. Както преди Гандалф вървеше начело. В лявата си ръка държеше мъждукащия жезъл, чиито лъчи едва осветяваха пода пред краката му; в дясната стискаше меча си Гламдринг. След него идваше Гимли и очите му проблясваха в мътното сияние, докато въртеше глава наляво-надясно. Фродо крачеше подир джуджето и също бе извадил късия си меч, Жилото. Нито лъч не пробягваше по остриетата на Жилото и Гламдринг; това ги успокояваше донякъде, защото тия мечове, изработени в Старите времена от елфически ковачи, засияваха със студена светлина, ако наблизо имаше орки. Зад Фродо вървеше Сам, а след него Леголас, младите хобити и Боромир. Суров и безмълвен, Арагорн крачеше последен в мрака.
Коридорът направи няколко завоя, сетне започна да се спуска. Равномерното слизане трая още дълго, докато най-сетне подът отново се изравни. Въздухът стана горещ и задушен, но не бе застоял — от време на време откъм едва различими сред мрака отвори в стените усещаха да полъхва по-хладен въздух. Отворите бяха много. Под бледите лъчи на вълшебния жезъл Фродо зърваше стълби и арки, нови коридори и тунели, които се изкачваха нагоре, стръмно се спускаха надолу или се отваряха към непрогледен мрак от двете страни. Паметта му се залутваше безнадеждно сред този хаос.
Гимли не помагаше на Гандалф почти с нищо освен с непоклатимата си храброст. За разлика от повечето други той поне не се смущаваше от самия мрак. На места, където изборът на пътя пораждаше съмнения, вълшебникът често се съветваше с него; но винаги Гандалф имаше последната дума. Макар че Гимли, син на Глоин, бе джудже от планинския народ, размерите и сложността на Мините Мория надхвърляха въображението му. Спомените за отдавнашното пътешествие не помагаха особено на Гандалф, но дори сред тъмнината, въпреки всички завои на пътя, той знаеше къде иска да стигне и не губеше кураж, докато имаше пътека, водеща към целта му.
— Не се плашете! — каза Арагорн. Eдна задръжка бе продължила повече от обичайното и Гандалф си шепнеше с Гимли; останалите се бяха събрали накуп зад тях и тревожно изчакваха. — Не се плашете! Бил съм с него на много пътешествия, макар и не толкова мрачни, а в Ломидол разказват легенди за делата му — много по-велики от всичко, което съм виждал. Той няма да се залута… ако може да бъде намерена пътека. Въпреки всичките ни страхове Гандалф, ни въведе тук и ще ни изведе отново, каквото и да му струва това. Сред черна нощ той би открил пътя към дома по-лесно, отколкото котките на Кралица Берутиел.
За Отряда бе истинско щастие, че имаха такъв водач. Не разполагаха с гориво или какъвто и да било материал за факли, много неща бяха изоставили в отчаяната блъсканица пред вратата. А без светлина скоро биха изпаднали в беда. Не стига, че трябваше да избират пътя си сред многобройните тунели, но и на много места край пътеката имаше дупки, ями и мрачни кладенци, в които отекваха отминаващите им стъпки. В стените и пода имаше процепи и вдлъбнатини, от време на време пукнатините зейваха право пред краката им. Най-голямата бе над седем фута широка и Пипин дълго трябваше да сбира кураж, преди да скочи през ужасяващата бездна. Далече отдолу долиташе шум на кипнали води, сякаш в дълбините се въртеше огромно воденично колело.
— Въже! — промърмори Сам. — Знаех си, че има да го търся, ако не се запася!
Опасностите зачестиха и походът стана по-бавен. Вече им се струваше, че се тътрят безкрай, напред и все напред към сърцето на планините. Бяха изморени до смърт и все пак не откриваха утеха в мисълта да спрат някъде. След избавлението, храната и глътката еликсир Фродо се бе поокопитил за малко, но сега в душата му отново пропълзя дълбока тревога, прерастваща в ужас. Макар в Ломидол да го бяха излекували от кинжалния удар, дълбоката рана не бе изчезнала безследно. Сетивата му бяха по-изострени и по-лесно усещаха невидимите неща. Един от признаците на промяната, който скоро забеляза, бе, че можеше да вижда в мрака по-добре от всичките си спътници, освен може би Гандалф. Тъй или иначе, той бе Носителят — Пръстенът висеше на верижката си в пазвата му и на моменти се превръщаше в тежък товар. Със сигурност усещаше злото нейде напред и злото, което ги следва, ала не казваше нищо. Само още по-здраво стискаше дръжката на меча си и упорито продължаваше да крачи.