Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Окаян, Пипин седна край вратата сред непрогледния мрак, ала непрестанно се озърташе от страх, че нещо незнайно ще изпълзи от кладенеца. Искаше му се да покрие дупката, та било и само с одеяло, но не смееше да помръдне или да се доближи до нея, макар че Гандалф изглеждаше заспал.
Гандалф лежеше неподвижен и безмълвен, но всъщност бе буден. Дълбоко замислен, той се мъчеше да си припомни до най-дребни подробности предишното си пътуване през Мините и тревожно преценяваше коя посока да избере по-нататък; един погрешен завой сега можеше да доведе до гибел. След около час той стана и се приближи до Пипин.
— Иди в някое ъгълче да поспиш, моето момче — добродушно каза той. — Сигурно много ти се спи. Аз не мога да мигна, тъй че нищо не ми пречи да поема и стражата.
„Знам какво ми е — промърмори си той, сядайки край вратата. — Пуши ми се! Не съм запалвал от оная сутрин преди снежната буря.“
Последното, което видя Пипин, потъвайки в съня, бе сумрачният образ на стария вълшебник, свит на пода, закрил със съсухрени ръце пламтяща между коленете му тресчица. За миг колебливата светлина очерта острия му нос и облаче дим.
От дълбокия сън ги разбуди Гакдалф. Около шест часа той бе стоял сам на стража, та другите да си починат.
— Докато седях, взех решение — каза той. — Среднитт път не ми харесва на пипане, а левият не ми се нрави по мирис — долу въздухът е застоял, или изобщо не ме бива за водач. Ще избера десният коридор. Време е отново да започнем изкачването.
Осем часа вървяха напред из мрака, без да се броят две кратки почивки; не срещнаха опасност, не чуха нищо и не видяха нищо освен слабите отблясъци на светлината в ръката на вълшебника, подскачаща пред тях като блуждаещ огън. Коридорът, който бяха избрали, равномерно се виеше нагоре. Доколкото можеха да преценят, той описваше широки възходящи дъги и с изкачването ставаше все по-висок и по-просторен. Сега отстрани нямаше отвори към други галерии и тунели, а подът бе гладък и здрав, без ями и пукнатини. Очевидно бяха се натъкнали на някогашен главен път и се придвижваха по-бързо, отколкото при първия преход.
По този път напреднаха с около петнадесет мили на изток по права линия, макар че всъщност трябва да бяха изминали двадесет и повече мили. С издигането на коридора Фродо малко се поободри, но все още се чувстваше потиснат и от време на време чуваше или мислеше, че чува, далеч зад Отряда, над тропота и потупването на краката им, да звучи следяща ги стъпка, която не бе ехо.
Бяха изминали толкова път, колкото хобитите можеха да издържат без почивка, и всички мислеха къде ще могат да поспят, когато отдясно и отляво стените изчезнаха. Като че бяха преминали през някаква сводеста порта в черно и пусто пространство. Изотзад мощно нахлуваше топъл въздух, а мракът отпред хладнееше по лицата им. Спряха и тревожно се скупчиха един до друг.
Гандалф изглеждаше доволен.
— Избрал съм верния път — каза той. — Най-сетне навлизаме в жилищната част и предполагам, че не сме далеч от източния край. Но сме високо, ако не греша, много по-високо от Смутнолейската порта. Както усещам въздуха, сигурно сме в просторна зала. Ще рискувам за малко да светна както трябва.
Той вдигна жезъла си и за кратък миг светлината избухна като мълния. Огромни сенки подскочиха и побягнаха и за секунда пътниците видяха над главите си просторен свод, подпрян от множество могъщи колони, изсечени в камъка. Пред тях и от двете им страни се разтваряше огромна пуста зала; полирани и гладки като стъкло, черните й стени блестяха и сияеха. Видяха още три входа, три мрачни черни арки — една на изток, право пред тях, и по една отляво и отдясно. После светлината изгасна.
— Засега ще рискувам само толкова — каза Гандалф. — Тук някога имаше големи прозорци в планинския склон и шахти, водещи към светлината в най-горните етажи на Мините. Мисля, че сега сме ги достигнали, но навън отново е нощ и до сутринта няма да разберем дали е така. Ако съм прав, утре може наистина да видим как зората наднича през прозорците. Но междувременно е за предпочитане да не продължаваме. Нека си починем, ако можем. Досега всичко мина добре и отхвърлихме по-голямата част от мрачния преход. Но ни чака още много път до Портата, отворена към света.
Прекараха тази нощ в огромната пещерна зала, сгушени един до друг в ъгъла, за да се предпазят от течението; откъм източната арка като че непрекъснато нахлуваше студен въздух. Докато лежаха, мракът тегнеше от всички страни, дълбок и безконечен; потискаха ги самотата и необятността на издълбаните зали, на безкрайно разклонените стълби и коридори. И най-дивите измислици, които мрачната мълва бе нашепвала на хобитите, бледнееха пред истинските ужаси и загадки на Мория.