Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Съжалявам, Сам — каза вълшебникът. — Но когато вратата се отвори, не вярвам да успееш да примамиш своя Бил навътре, в безкрайния мрак на Мория. Ще трябва да избираш между Бил и господаря си.
— Ако аз го водя, той ще последва господин Фродо дори и в драконова бърлога — възрази Сам. — Ами че то си е направо убийство да го прокудим при тия вълци, дето бродят наоколо.
— Надявам се да не е убийство — каза Гандалф. Той положи длан върху главата на понито и тихо заговори: — Върви и нека те съпроводят закрилни и пътеводни слова. Ти си мъдро животно и много узна в Ломидол. Мини оттам, където можеш да намериш трева, и стигни подир време в дома на Елронд или където пожелаеш… Това е, Сам! Сега той има толкова надежда, колкото и ние, да избяга от вълците и да се добере до дома.
Намусеният Сам стоеше до понито, без да отговори. Бил, изглежда, бе-разбрал добре какво става и душеше, притиснал муцуна към ухото му. Сам се разрида и непохватно задърпа ремъците, захвърляйки багажа на понито на земята. Останалите разпределиха имуществото, като струпваха накуп всичко, което можеха да оставят, и прибираха в багажа си необходимото.
Когато свършиха, обърнаха се да видят Гандалф. Той като че не бе направил нищо. Стоеше между двете дьрвета и се взираше в гладката скална стена, сякаш се канеше да пробие дупка с погледа си. Гимли се луташе наоколо, почуквайки тук-там със секирата си по камъка. Леголас се бе притиснал към скалата, сякаш се вслушваше.
— Е, ето ни тук и всички сме готови — каза Мери, — но къде е Вратата? Не виждам и следа от нея.
— Затова са и направени вратите на джуджетата — да не се виждат, когато са затворени — каза Гимли. — Те са невидими и ако забравят тайната, дори самите им създатели не могат да ги открият и отворят.
— Но тази Врата не е била изградена, за да остане тайна, известна само на джуджетата — заяви Гандалф, който изведнъж се опомни и се завъртя към тях. — Ако нещата не са се променили издъно, то очи, които знаят що да дирят, могат да открият знаците.
Той закрачи към стената. Точно между сенките на двете дървета тя бе по-гладка и вълшебникът плъзна ръце по камъка нагоре-надолу, мърморейки неясни думи. После отстъпи назад.
— Погледнете! — каза той. — Виждате ли нещо сега?
Луната бе огряла сивото лице на скалата, но пътниците дълго не успяха да видят нищо друго. После на повърхността, където бяха минали ръцете на вълшебника, бавно се появиха неясни линии като нежни сребърни вени, прорязващи камъка. Отначало те бяха само бледи паяжинки, тъй фини, че само блещукаха колебливо там, където луната ги огряваше, но малко по малко ставаха по-широки и по-ясни, докато картината започна да се различава.
На върха, където само Гандалф можеше да достигне, имаше арка от преплетени елфически букви. По тях, макар на места чертите да се замъгляваха и прекъсваха, можеше да се види очертанието на наковалня и чук, увенчани с корона и седем звезди. Още по-долу имаше две дървета, натегнали от растящи полумесеци. По-ярко от всичко друго сияеше самотна многолъчна звезда насред вратата.
— Това са емблемите на Дурин! — извика Гимли.
— А това е Дървото на Върховните елфи! — каза Леголас.
— И Звездата на Феанорския дом — каза Гандалф. — Изработени са от итилдин, който отразява само звездна и лунна светлина и дреме, додето не го докосне онзи, що знае отдавна забравените в Средната земя слова. В древни времена ги чух и трябваше дълбоко да се замисля, преди да си ги припомня.
— Какво означава надписът? — запита Фродо, който се мъчеше да разгадае писмената по арката. — Мислех, че познавам елфическите букви, но тия не мога да разчета.
— Думите са на елфическия език, говорен през Старите времена в Запада на Средната земя — отговори Гандалф. — Но те не ни съобщават нищо важно. Гласят само: Врата на Дурин, Владетел на Мория. Говори, триятелю, и влез. А по-долу с по-дребни и бледи букви е изписано: Аз, Нарви, ги сътворих… Келебримбор от Зелеников край изписа тия знаци.
— Какво значи „говори, приятелю, и влез“? — запита Мери.
— Това е съвсем ясно — каза Гимли. — Ако си приятел, изречи заветното слово, вратата ще се отвори и можеш да влезеш.
— Да — каза Гандалф, — тия врати вероятно се управляват със слово. Някои джуджешки врати се отварят само по определено време или само за избрани лица, други имат ключалки и е потребен ключ дори ако знаеш необходимите часове и слова. Тази врата няма ключ. Тя е била отворена и край нея са стояли стражи. Но ако се случело да е затворена, всеки, който знаел отварящото слово, можел да го каже и да влезе. Поне тъй твърдят летописите, нали, Гимли?