Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Тъй е — каза джуджето. — Но никой не помни какво е било словото. Отдавна са отнесли от този свят своето изкуство Нарви и всички като него.
— Но ти не знаеш ли словото, Гандалф? — изненадано запита Боромир.
— Не! — каза вълшебникът.
Всички го изгледаха с тревога, само Арагон, който добре познаваше Гандалф, остана безмълвен и равнодушен.
— Какъв смисъл имаше тогава да ни водиш на това проклето място? — извика Боромир и с тръпка се огледа към черната вода. — Ти ни каза, че веднъж си минавал през Мините. Как е възможно това, щом не си знаел как да влезеш?
— Отговорът на първия ти въпрос, Боромире — каза вълшебникът, е, че не знам думата… засега. Но след малко ще видим. А за ползата от делата ми — добави той и очите му просветнаха под рошавите вежди — можеш да питаш, когато се окажат безполезни. Колкото до втория ти въпрос — съмняваш ли се в разказа ми? Или не ти е останал разсъдък? Аз не влязох оттук. Дойдох от изток. Ако искаш да знаеш, ще ти кажа, че тази врата се отваря навън. Отвътре можеш да натиснеш с ръце и да я отвориш. Отвън не ще я помръдне нищо освен повелителното слово. Не може да бъде изкъртена навътре.
— Какво ще правиш тогава? — заинтересува се Пипин, без да се плаши от настръхналите вежди на вълшебника.
— Ще блъскам вратата с главата ти, Перегрин Тук — каза Гандалф.
— Но ако и това не я строши, и ако ме оставят малко на мира от глупави въпроси, ще потърся отварящите слова. Някога знаех всички заклинания на всички човешки, елфически и оркски езици, които се използват за подобна цел. Без да се напрягам, мога да си припомня поне двеста. Но мисля, че ще са нужни само няколко опита и няма да се наложи да питам Гимли за думи от тайния език на джуджетата, който те не разкриват никому. Отварящите слова са елфически, както и надписът на арката — това поне изглежда сигурно.
Той отново пристъпи към скалата и леко докосна с жезъла си сребърната звезда в средата, под знака на наковалнята. После изрече със заповеден глас:
Аннон еделен, едро хи аммен! Феннас ноготрим, ласто бет ламмен!
Сребърните линии избледняха, ала голият сив камък не помръдна.
Той многократно повтори тия думи, като променяше реда им или добавяше нови. После опита едно след друго различни заклинания, говорейки ту бързо и мощно, ту тихо и бавно. След това изрече множество отделни слова на елфически език. Резултат нямаше. Скалната стена се извисяваше в нощта, безбройните звезди запламтяха в небето, повя студен вятър, а вратата си оставаше непоклатима.
Гандалф отново се приближи до стената и повдигайки ръце, заговори със заповеден и все по-гневен тон.
— Едро, едро! — извика той и удари скалата с жезъла си. — Отвори се, отвори се! — повтори заповедта на всички езици, които бяха говорени някога в Средната земя. После захвърли жезъла си на земята и мълчаливо седна до него.
В този миг далечният вятър донесе до напрегнатия им слух вълчи вой. Понито Бил трепна изплашено, Сам скочи на крака и взе да му шепне тихо.
— Не го оставяй да избяга! — каза Боромир. — Изглежда, че още ще се нуждаем от него, ако вълците не ни намерят. Как мразя това гнусно езеро!
Той се наведе, вдигна един голям камък и го запокити далеч в тъмната вода.
Камъкът изчезна с тихо шляпване, но в същия миг се раздаде свистене и бълбукане. Далеч зад мястото, където бе паднал камъкът, по водата се разбягаха широки кръгове и вълничките бавно се понесоха към подножието на скалата.
— Защо го направи, Боромире? — запита Фродо. — Аз също мразя това място и се страхувам. Не знам от какво — не от вълците или от мрака зад вратата, а от нещо друго. Страхувам се от езерото. Не го безпокой!
— Бих искал да можем да се махнем! — каза Мери.
— Защо Гандалф не побърза да направи нещо? — обади се Пипин.
Гандалф не им обърна внимание. Той седеше, склонил глава в отчаяние или в тревожни размисли. Отново се раздаде злокобен вълчи вой. Вълничките по водата растяха и наближаваха; някои вече се плискаха по брега.
Вълшебникът скочи на крака тъй внезапно, че стресна всички. Смееше се.
— Открих! — извика той. — Естествено, естествено! Смешно просто, както повечето гатанки, когато узнаеш отговора.
Като вдигна жезъла си, той застана пред скалата и с ясен глас изрече:
— Мелон!
За кратък миг звездата светна и отново избледня. После безшумно се очерта грамадна врата, макар преди да не се забелязваше пукнатина или съединение. Тя бавно се раздели по средата и двете половини лека-полека се завъртяха навън, докато се притиснаха към стената. През отвора се виждаше сенчеста стълба, която се издигаше стръмно нагоре, ала отвъд първите стъпала мракът бе по-гъст от нощта. Отрядът гледаше смаяно.