Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
Вивиан вдигна очи и се взря в неговите. Въпреки цялото си познание и дългите години, прекарани в обучение при друидите, Талиезин не успя да отклони погледа си.
— Бях насила отделена от човека, когото досега имах за свой баща — каза Вивиан. — Тогава ще трябва да намеря друг, и не мога да си представя, че бих могла да искам за баща някой друг освен теб.
Талиезин продължаваше да я гледа — сгушена като малка кафява птичка до огъня, и за първи път, откакто бе провъзгласен за бард, не можа да намери думи, за да изрази това, което чувстваше. В главата му бушуваше истинска буря. „Нищо чудно Ана да съжали, че изпрати мен, за да я доведа. Това момиче не е Анара, за да се подчинява безусловно на заповедите на Повелителката — независимо от това дали ще я пратят да налее вода или да си търси смъртта. Но аз не съжалявам — каква жрица ще стане от това момиче един ден!“
Вивиан още чакаше отговор.
— Най-добре ще бъде да не казваме нищо на майка ти — отвърна най-сетне бардът, — но ти обещавам, че ще се постарая да ти бъда като баща.
Когато най-сетне стигнаха до езерото, вече се здрачаваше. Вивиан се огледа без ентусиазъм. Вчерашният сняг беше образувал тънка ледена корица по калта и бе посребрил тръстиките, а сега започваше отново да вали. Локвите бяха покрити с дебел слой лед, а по оловносивата вода на езерото тук-там също имаше късове ледена покривка, която проблясваше на чезнещата дневна светлина. По-далеч се виждаха няколко колиби, издигнати на колове върху мочурливия езерен бряг. Отвъд водите се виждаха очертанията на някакъв хълм Върхът му бе обвит в облаци. Докато гледаше натам, до тях долетя далечен звън на камбана.
— Там ли отиваме?
Лицето на Талиезин грейна в усмивка.
— Надявам се, не. Въпреки че, ако не бяхме от народа на Авалон, единственият свещен остров, до който бихме стигнали, щеше да е тъкмо Инис Уитрин.
Точно до тях, на клона на една върба, беше закачен голям рог, чиято повърхност бе гравирана на спирали. Талиезин го откачи и го наду. Звукът отекна — дълбок и хрипкав — над притихналото езеро. Вивиан се зачуди какво щеше да се случи сега. Бардът гледаше внимателно към наколните колиби, но тя бе първата, която забеляза как нещо, което бе мислила за купчина парцали, започна да се движи бавно към тях.
Беше някаква старица, цялата увита в дрипи, върху които имаше наметка от някаква сива животинска кожа. Съдейки по дребния й ръст и тъмните очи, които бяха единственото, което се виждаше от лицето й, Вивиан реши, че е от обитателите на блатистите земи. Не можеше да разбере защо Талиезин гледа така странно старицата — едновременно заинтригувано и предпазливо, като човек, срещнал змия на пътя си.
— Млада господарке, прекрасни господарю, баржата няма да може да потегли в този студ. Няма ли да предпочетете да си починете в моя дом, докато времето се пооправи?
— Не, няма да предпочетем — каза Талиезин твърдо. — Обещал съм да отведа това дете на Авалон колкото е възможно по-бързо, а сме и много уморени от пътя. Да не би да искаш да наруша клетвата си?
Жената се засмя тихичко и Вивиан почувства как кожата й настръхва, сякаш изведнъж в нея се забиха хиляди ледени иглички.
— Езерото е замръзнало. Може да успеете да минете по леда — тя хвърли поглед към Вивиан. — Ако действително си родена за жрица, трябва да имаш дарба, и да можеш сама да почувстваш откъде минава сигурният път. Ще имаш ли смелостта да опиташ?
Момичето я изгледа мълчаливо. Вярно, беше имала някакви откъслечни видения, откак се помнеше, но знаеше много добре, че необучен човек не бива да вярва на това, което вижда. Същевременно разбираше, че този разговор има някакъв двойнствен смисъл, който й убягваше.
— Измамно нещо е ледът — изглежда здрав, а сетне се троши под краката ти — каза бардът. — Ще бъде жалко, ако детето се удави, след като съм го довел от толкова далеч…
Думите иззвънтяха странно в ледения въздух и на Вивиан й се стори, че старицата трепна. Но после предположи, че й се е привидяло, защото в съшия миг жената се обърна, плесна с ръце, и завика нещо на непознат за момичето език.
Незабавно надолу по стълбите на наколните жилища затичаха дребни, мургави мъже, целите увити в кожи. Наизскачаха толкова бързо, че явно само бяха чакали сигнала на старицата. Измъкнаха от някакъв заслон една баржа — не много дълбока, но достатъчно голяма, та на нея да могат да се качват и коне. Носът беше обвит с нещо тъмно. Ледът се пукаше и цепеше, докато хората извличаха баржата навън. Вивиан изпита задоволство, че не й се наложи да демонстрира дарбата си. Дали старата жена щеше наистина да я остави да опита? Би трябвало сама да вижда колко тънък е ледът.