Пътят на Патриарха
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-428-4
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Патриарха». Краткое содержание книги:
Мрачният елф Джарлаксъл обаче не иска да се върне в Мензоберанзан, затова се опитва да съгради собствено кралство заедно с Ентрери в земите на Кървав Камък. Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис — Мемнон.
Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери — наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции — бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия.
„Не“, реши Джарлаксъл след известно размишление. Беше постъпил правилно, като бе дал флейтата на Ентрери. В крайна сметка това щеше да бъде нещо добро за приятеля му.
Ако не го убиеше.
Импулсът, който го върна на песъчливата улица тази сутрин, беше толкова силен, че Ентрери дори не осъзна, че се връща, преди да застане отново пред колибата. Улицата съвсем не беше пуста, в оскъдните сенки на другите сгради седяха много хора и наблюдаваха необикновения непознат, с високи черни кожени ботуши с извънредно фина изработка и две много ценни оръжия, окачени на кръста му.
Очевидно мястото на Ентрери не беше тук. Разпознавайки опасението в отправените към него погледи, както и долавящото се зад него чувство на чисто отвращение, той се върна в миналото.
Артемис Ентрери бе виждал същите погледи през дните си в Калимпорт, когато служеше на паша Басадони. Селяните от Мемнон го смятаха за наемник, изпратен от някой от по-богатите лордове, без съмнение за да прибере дълг или да уреди някоя сметка.
Запрати ги в дъното на ума си, като си припомни, че ако всички го нападнат едновременно, щеше да ги остави мъртви в пръстта, а след това си припомни, че и без това тези селяни никога не биха събрали смелост да го нападнат. Не беше в характера им — всеки с необходимите кураж и воля отдавна щеше да е напуснал такова място.
Прогони ги от ума си още по-лесно — всъщност дори нямаше избор, — когато погледна отново към паянтовата врата на колибата, която бе била негов дом през първите дванадесет години от живота му. Щом отново се фокусира върху това място, всичко друго изгуби значение и той изпадна в същата замисленост, която бе позволила на Джарлаксъл да се приближи незабелязано до него предишната вечер.
Почти без да осъзнава движенията си, Ентрери се приближи до вратата. Спря се, когато стигна до нея и вдигна свита в юмрук ръка, за да почука. Ала го задържа във въздуха, припомняйки си кой е и кои са тези незначителни, жалки селяни, и просто бутна вратата.
Стаята беше тиха и хладна, защото утринното слънце още не се беше издигнало достатъчно над хълма, че да прогони нощния мраз. Вътре не горяха свещи и нямаше никой. Само парче корав хляб на масата и едно смачкано и окъсано одеяло в ъгъла подсказаха на Ентрери, че в тази къща доскоро е имало човек. Хлябът дори не беше покрит с гладни буболечки, което за Ентрери, който познаваше климата на Мемнон, издаваше колкото и топъл лагерен огън.
Някой живееше в къщата, която някога бе била негова. Майка му? Беше ли възможно? Той знаеше, че тя вече би трябвало да е на малко повече от шейсет години.
Възможно ли беше все още да живее на същото място, където тя и Белригър, баща му, бяха устроили дома си?
Миризмата вътре му говореше противното, защото който и да живееше тук, нямаше никаква хигиена. Не видя нощно гърне, но не беше трудно да познае, че е имало нужда от него.
Не такава си спомняше майка си. Тя нямаше и пукната пара, но винаги много се стараеше да поддържа чисто за себе си и детето си.
Обзе го мисълта, че през годините тази последна частичка гордост може да й е била отнета. Той се смръщи и си пожела това да не е домът на Шанали. Но ако принадлежеше на някой друг, тогава тя трябваше да е умряла. Знаеше, че няма как да се е измъкнала, защото бе преминала двайсетте, когато той бе заминал. Никой не излизаше от този квартал, след като навърши двадесет.
А ако още беше тук, това все още трябваше да е нейният дом.
Изведнъж стените го притиснаха. Миризмата на изпражнения удари в ноздрите му и го отблъсна. Той се втурна през вратата по-рязко, отколкото бе влязъл, и излезе със залитане на улицата.
Задъхваше се. Огледа се наоколо и почувства надигащата се в гърдите му паника, каквато не бе изпитвал през целия си живот като възрастен. Видя лицата, които му се хилеха злобно, гледаха го заплашително, мразеха го, и в този миг на несигурност почувства, че и най-хилавият от зяпачите лесно може да се приближи и да го убие.
Опита се да се успокои, но неволно погледна през рамо към люлеещата се врата. Заляха го спомени от детството, за студените нощи, които бе прекарвал свит на същия този под, отпъждайки хапещите насекоми.
Сети се за майка си и за почти постоянната и болка и за навъсения си баща и болката, която той твърде често му причиняваше. Спомни си онези години, както не го беше правил от десетилетия, и дори се сети за малкото приятели, с които бе кръстосвал улиците.