Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
„Ейвис“, изрече без глас тя. А после, когато паренето в очите от морската сол понамаля, тя видя как я издърпват като уловена в морето плячка над другия край на лодката, красивата й рокля за конкурса бе омазана цялата в масло, а очите й бяха здраво стиснати, сякаш не искаше да види какво я чака.
Искаше да попита дали тя е добре. Но една ръка я прегърна и стисна здраво. Не я пусна, както очакваше, а продължи да я прегръща и тя усети близостта на коравото му тяло, силата на закрилата му и внезапно остана без думи. „Франсис“, прошепна близо до ухото й с глас, натежал от облекчение.
Капитан Хайфийлд беше положен на самолетната палуба от двамата огняри, които го бяха изнесли там. Мъжете стояха около него, пъхнали ръце в джобовете, някои бършеха пот или сажди от лицата си и плюеха шумно зад гърба си. В далечината под тъмното небе се разнасяха викове, потвърждаващи, че в различни части от кораба огънят е потушен.
„Свърши, капитане“, повтаряха му те. „Всичко е под контрол. Успяхме.“ Говореха почти шепнешком, сякаш не бяха сигурни дали още ги чува. Щеше да има и други разговори по-късно за това колко неразумно е човек с неговото положение и на неговата възраст да се впуска в борбата за овладяване на огъня толкова безразсъдно. Щеше да има забележки под мустак за това как не умее изобщо да делегира отговорност и как друг капитан на негово място би стоял настрани и би гледал в голямата картина. Но мнозина от неговия екипаж щяха да одобрят поведението му. Щяха да си спомнят за Харт, за изгубените приятели и да се питат дали не биха постъпили по същия начин на негово място.
Но това щеше да е след много часове и дни. Засега Хайфийлд просто лежеше там, безразличен към думите и уверенията им. Настана тишина в продължение на една цяла минута, в която мъжете гледаха отпуснатото му тяло, все още с парадна униформа, мокра и омазана от пушека, с поглед, вперен в някаква далечна драма.
Мъжете гледаха капитана, а после тайничко се споглеждаха помежду си. Някой се зачуди дали да не повикат корабния лекар, който в момента организираше групово пеене на жените в спасителните лодки. После Хайфийлд се надигна на лакът, погледна с кръвясали очи наоколо. Изкашля се веднъж, два пъти, изплю чернилка на палубата. Раздвижи болезнено врата си.
- Е, какво чакате? - попита той с дрезгав глас и гневен поглед. - Проверете всяко отделение и каюта, но дяволите. После извадете проклетите жени от проклетите лодки и ги върнете на борда.
Отне им близо два часа да обезопасят кораба. Испанските рибарски корабчета, които минаха малко преди зората оттам, се отбиха да проверят дали някой от чакащите във водата няма нужда от спасяване и след това с години щяха да разправят за лодките, пълни е жени в ярки вечерни рокли, с преплетени ръце и крака, които пееха ирландски песни с прегракнали гласове. Лодките бяха свързани като в някаква гигантска паяжина от изпънати кафяви чорапи, навързани един за друг, изпълняващи ролята на въжета.
Във всяка лодка имаше по двама пехотинци. Водата се плискаше в страните на спасителните лодки, полюшваше захвърлените или разкъсани чорапи, които се носеха като водорасли по повърхността. Жените говореха тихо, пресипнали от облекчение и изтощение, когато се разнесе вестта, че няма да се наложи да останат още дълго в малките лодки. Че и те, и вещите им, са в безопасност.
Той се загледа в нея и сега, когато спящото тяло на Ейвис се бе отпуснало до нейното, тя, все така загърната с одеялото, отвърна на погледа му над скупчените тела на другите жени. Останаха, вперили поглед един в друг, мълчаливи и без да мигат, сякаш очите им бяха свързани с невидима нишка.
Капитанът бе жив. Огънят бе потушен.
Щяха да се качат отново на борда.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Запомнете, че армията няма да ви изпрати никъде, освен ако не е потвърдено, че „посоченият“ човек ви очаква там. Накратко, считайте се зa пощенска пратка.
Съвет в брошурата, дадена на военните булки, пътуващи на борда на „Аржентина“, Имперски Военен музей
Двадесет и четири часа до Плимут