Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
Маргарет пристъпи напред и падна на колене на влажния под. Дълбоко хлипане се изтръгна от гърлото й. Крачетата на кучето бяха вкочанени, тялото му - изстинало.
- О, не. О, не.
Лицето на Маргарет се сгърчи като на дете, готово да заплаче. Тя вдигна мъничкото телце.
- О, Моди, толкова съжалявам. Много, много съжалявам.
Остана така няколко минути, целуваше мократа му козина, мъчеше се с волята си да му вдъхне живот, макар да знаеше, че е безнадеждно.
Не заплака със сълзи, разказваха по-късно онези, които бяха свидетели, просто седеше и стискаше кучето, сякаш поглъщаше някаква непоносима болка.
Накрая, когато тревожните погледи на околните прераснаха в шепот, тя свали жилетката си и уви кучето в нея. После с пъшкане и опирайки се с ръка на омазаната със сажди стена, се изправи на крака. Стискаше вързопчето здраво до гърдите си, както би гушнала бебе.
- Искаш ли... искаш ли да повикам някого? - Една жена докосна леко рамото й.
Тя, изглежда, не я чу.
С горчиви сълзи по страните, Маргарет тръгна обратно по коридора, притиснала загърнатия си товар. Онези, които не бяха твърде заети със собствените си опушени вещи, надничаха към ръцете й, любопитни какво е това бебе.
Неловка тишина тегнеше над кораба. Жените, които се връщаха обратно в каютите си, не бъбреха облекчено, макар най-лошото, което бе сполетяло нечии вещи, да бе тънкият пласт от сажди. Нощта им бе показала колко рисковано е положението им и това дълбоко ги бе смутило. Плаването вече не им приличаше на приключение. Нямаше човек, който внезапно да не е обзет от непреодолимото желание да си бъде у дома. Където и да се намираше този дом.
Служителката на женския корпус подкрепи Франсис за лакътя, докато тя се повдигаше на леглото, изненадана колко уморена я накара да се почувства този дребен жест. Пехотинецът също махна ръката си, с която я придържаше през цялото време, и я пусна с неохота. Тя улови погледа му и изтощението й за миг се изпари.
- Добре съм - каза тя на служителката от женския корпус. - Благодаря, наистина съм добре. Спокойно мога да остана и в собственото си легло.
- Доктор Даксбъри смята, че всеки, който е бил във водата, трябва да прекара няколко часа под наблюдение. Може да имате хипотермия.
- Уверявам ви, че нямам.
- Заповедта си е заповед. Вероятно ще ви пуснат следобед за чая. - Жената отиде до леглото на Ейвис и подпъхна одеялото с отсечени и опитни движения, които внезапно напомниха на Франсис за болницата в Моротай. Но сега бяха в една стаичка, встрани от лазарета, някакъв склад за почистващи препарати, предположи Франсис, съдейки по кутиите наоколо и всеобхватната миризма на белина. По стените имаше окачени листове със списъци на запасите, а в заключени шкафове се съхраняваха вещества, които бяха лесно запалими. Франсис потрепери.
- Съжалявам за стаята - продължи жената. - Лазаретът ни трябва за мъжете, които са се нагълтали с дим, а не бива да сте заедно с тях. Това бе единственото помещение, където можехме да настаним вас двете. Само за няколко часа,нали така?
Пехотинецът, само на няколко сантиметра от леглото й, се взираше в нея. Франсис усещаше топлотата на погледа му и се наслаждаваше. Още можеше да почувства отпечатъка, оставен от ръката му по тялото й, докато я подкрепяше и почти я носеше обратно на борда, приближил главата си толкова, че ако тя извиеше леко шия, би могла да усети кожата му до своята.
- Е, госпожо Радли, удобно ли ви е така?
- Чудесно - отвърна Ейвис, заровила лице във възглавницата.
- Добре. Трябва да ида в съседната стая и да се погрижа за удобството на мъжете, но ще се върна възможно най-скоро. Когато съберете малко сили, съм ви донесла чисти дрехи, в които можете да се преоблечете. Ще ги оставя ето тук. - Остави грижливо сгънатите дрехи на един шкаф. - Така, сигурна съм, че вие, дами, ще искате чаша чай. Пехотинецо, би ли бил така добър да обслужиш дамите? Долу е истински хаос и никак не ми се иска да си пробивам път с чаши в ръка.
- С удоволствие.
Тя усети ръката му, краткото стискане, и за секунда забрави напълно за стаята, за Ейвис и пожара. Беше отново на спасителната лодка, очите й бяха впити в очите на този мъж и казваха всичко, което тя някога бе искала да каже, всичко, което не бе вярвала, че ще поиска да каже, без да отрони и една дума.
- По-късно ще погледна тези рани по лицето ти - прошепна му тя и се пребори с желанието да го докосне. Представи си какво е усещането на кожата му под пръстите й, нежността, с която щеше да се погрижи за наранената плът.