Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
- Сигурна съм, че може да се уреди...
- Да се уреди? Какво да направя? Да анулирам сватбата ли? Да се върна с гребане обратно в Австралия?
- Ейвис, сега не е моментът. - Вече надушваше дима. Нежните косъмчета по врата й настръхнаха.
- О, как би могла да разбереш изобщо? С твоя морал на улична котка.
- Трябва да излезем.
- Не ме интересува. Животът ми свърши. Най-добре да си остана тук... - Тя замлъкна, когато над главите им нещо се срути с трясък на палубата. Малката стая се разтърси толкова силно, че сякаш извади Ейвис от транса й.
На вратата се появи лицето на някакъв мъж.
- Не бива да оставате тук - викна той. - Оставете си нещата и тръгвайте. Изглежда, се канеше да влезе, но се разсея от вик, дошъл откъм дъното на коридора. - Веднага! - викна той и изчезна.
Франсис се загледа с ужас във вратата, колкото да види черните лапички на кучето да изчезват през нея. За секунда й мина през ума да хукне след него, но само един поглед към обезумялото изражение по лицето на Ейвис и моментално преосмисли приоритетите си.
Нов трясък бе последван от мъжки вик от дъното на палубата с хангарите:
- Затворете люковете! Веднага затворете люковете!
- О, за бога. - Франсис беше силна. Сграбчи здраво роклята на Ейвис и я задърпа навън от каютата, като се радваше, че изобщо може да я отмести. Коридорът беше пълен с пушек. Франсис се опита да се наведе и да мине под него, прикрила с ръка устата и носа си.
- Към оръжейната кула - викна тя, сочейки напред, и двете се запрепъваха на сляпо с изгорени и измъчени дробове към нея.
С усилие успяха да отворят люка и изскочиха навън, задъхани и кашлящи. Франсис отиде до ръба и се наведе, толкова облекчена от по-чистия въздух, че й отне известно време, докато осъзнае гледката долу: множество лодки, разпръснати във водата, свързани помежду си с възлести кафяви ленти. Погледна нагоре към празните стойки на спасителните лодки и видя, че всички те са във водата. Знаеше, че на палубата има още хора - чуваше гласовете им да се носят от вятъра. Но не можеше да измисли как да стигне до тях.
Някой ги забеляза и се развика. Долу размахаха ръце.
- Скачайте! - викаше друг. - Скачайте веднага!
Франсис измери с поглед водата, после и момичето до нея, все още в най-хубавата си рокля. Тя самата беше добър плувец: можеше да се гмурне и да излезе между спасителните лодки. Не дължеше нищо на Ейвис. Съвсем нищо.
- Не можем да се доберем до самолетната палуба. Прекалено много дим има в коридора - каза тя. - Ще се наложи да скочим.
- Не мога - каза Ейвис.
- Не е толкова високо. Виж, аз ще те държа.
- Нс мога да плувам.
Франсис чу изпукването на някаква стена от другата страна на люка, доказателство за огнения ад, с който не искаше да се сблъсква. Сграбчи Ейвис и двете се сборичкаха, докато Франсис отчаяно я теглеше към ръба.
- Пусни ме! - пищеше Ейвис. Не ме докосвай!
Беше подивяла, драскаше и удряше Франсис по ръцете, по раменете. Димът се просмукваше под люка. От някъде далеч долу Франсис чуваше женските гласове, които ги викаха. Подуши нещо парливо и задушливо и сърцето й се сви от страх. Сграбчи здраво копринената рокля на Ейвис и я издърпа до ръба на площадката на оръжейната кула. Кракът й се подхлъзна, гумената й подметка се пързулна по металния йод и тя внезапно си помисли: „Ами ако никой не ме спаси?“. После чу писък и оплетените им тела, размахали диво ръце и крака, пропаднаха в мрака.
Капитанът стискаше гаечния ключ и се мъчеше да откачи бомбата от поставката й на стената.
- Махайте се! - викна той на мъжете, които, по трима в редица, носеха предпоследната бомба от склада. - Грабвайте маркучите! Наводнете отделението! Веднага! - Беше махнал маската от лицето си, за да го чуят по-добре и гласът му бе прегракнал в усилието да говори и диша.
- Капитане! - викна Грийн през маската си. - Трябва да излизате вече.
- Няма да гръмне. Трябва да се подсигурим.
- Не можете да свалите всички бомби, сър. Нямате време. Можем да наводним отсека сега.
След това Грийн си мислеше, че Хайфийлд може и да не го е чул. Не искаше да оставя капитана си там, но знаеше, че има предел, до който човек стига и след който грижата за хората му надделява над останалото.
- Започнете с наводняването - викаше Хайфийлд. Тръгвайте.
Обърна се и точно тогава чу нещо да пада. Захвърли пожарникарския си шлем към капитана с надеждата, че ще стигне до него, че някак ще успее да го види сред дима. С натежало от предчувствие сърце той излезе и изгони хората си напред.
Франсис се показа на повърхността, отворила широко уста да си поеме въздух, с коса залепнала по лицето й. Чуваше гласове, усещаше как някакви ръце я теглят, опитват се да я извадят от водата, която се бе оказала толкова студена, че дъхът й бе спрял за миг. Отначало морето сякаш не искаше да я пусне: усещаше ледената му хватка през дрехите си. А после се озова просната на пода на малката лодка като риба, изтеглена на сухо, кашляща задавено, докато гласовете се опитваха да я успокоят, а някой побърза да метне одеяло върху раменете й.