Към небето 2 към звездите

— Нито пък аз — срязах го аз. — Кицен ще се присъединят към нас, мисля, че и частиците ще го направят. Трябва да го направиш. Изчакай войниците да ме погнат и тогава се измъкни. Казвай, че си портиерът, ако някой те хване.

Хванах го за раменете, погледнах го в очите.

— В момента, Куна, ти си единственият, който може да спаси народите ни от Уинзик. Нямам време за по-добър план. Направи го. Моля те.

Той срещна погледа ми и кимна.

— Къде са закарали кораба ми? — попитах.

— Държат го за преглед в Специални проекти за защита — сградата, в която те заведох, където видя изгнанието. На три пресечки е оттук, на Четиридесет и трета.

— Благодаря — отправих му последна усмивка, след това грабнах чука от стената и затворих вратата. Войниците вече трополяха по стълбите, затова аз хукнах по празния болничен коридор. Избрах посоката наслуки и изглежда сама ми беше по-лесно да избягам от тежко въоръжените креляни.

Изгубих ги по коридорите, докато не попаднах на друго стълбище, след това се втурнах по него, като прескачах през две стълби. За нещастие се натъкнах на тъмно изчадие, което приличаше на кутия, застанало да пази пътят надолу.

Много вечери бях слушала разказите на бабчето за могъщи воини като Конан от Кимерия. Мечтаех си да се изправя срещу креляните в ръкопашен бой с някое страховито оръжие. Признавам, че дори извиках „За Кром!“, когато скочих от стълбите.

Не бях предполагала колко малка ще се почувствам в сравнение с крелянина в доспехи, нито колко безсилна с чука в ръка, вместо с истинско оръжие. Ентусиазмът ми избликваше, но не бях обучавана за подобен сблъсък, затова дори не успях да ударя крелянския войник с чука, когато връхлетях върху него.

Може да се каже, че отскочих от него. Войникът беше толкова тежък, че едва потрепери от силата, с която го нападна ниското, жилаво момиче. Тупнах на пода, но изръмжах, стиснах чука и го халосах по крака.

— Човешкото същество е тук! — разкрещя се крелянинът, отстъпи назад и се опита да насочи пушката си към мен. — Партер, позиция три!

Пуснах чука и сграбчих пушката, сборичках се с крелянина, опитвах се да се държа достатъчно близо, за да му попреча да стреля. Битката не беше честна, тъй като той — макар да беше дребно ракообразно — разчиташе на бронята си.

Не можах да изтръгна пушката от ръцете му и сигурно щях да умра в мига, в който той се сетеше да ме отблъсне, а след това да стреля по мен. Затова направих единственото, за което се сетих. Качих се по бронята и погледнах право в щита пред лицето. Тогава оголих зъби в дионския знак на агресия и изръмжах с всички сили.

Той изпадна в паника. Малкият рак размаха ръце, позволи ми да сграбча пушката и да я изтръгна от захвата му, а след това паднах на земята. Без да се замислям, насочих пушката — както бях по гръб — и го застрелях в гърдите.

Рукна течност — не кръв, ами разтворът, в който живееше крелянинът. Съществото изпищя, обзето от паника и аз се превъртях, стрелях нагоре, когато чух стъпки. От пушката ми изскочиха изстрели, оставиха обгорели следи по стените, а тези горе изкрещяха, обзети от паника.