Към небето 2 към звездите

Това бе още по-основателна причина да продължат. Тръгна напред, а водата стана по-дълбока. Трябваше да разбере какво чува. Трябваше да разбере дали му се причуват разни неща или… може би… чуваше Метален рой.

Струваше му се глупаво, когато мислеше по този начин. Все още не беше казал на другите, освен да обясни, че следват заповедите на Коб. Донякъде беше така. Само донякъде.

Всички вярват, че няма начин да не се подчиня на заповед, помисли си той. Не мислят, че мога да проявя дързост. И да съм неразумен. Ха!

Да влезе в дълбоките пещери без провизии, само с двама приятели? Да последва предчувствие, нещо, което може би чува единствено той?

— Джорген? — повика го Нед, застанал с Артуро на ръба на водата. — Стига. Цяла вечност се лутаме. Артуро е прав. Наистина трябва да се връщаме.

— Тук е, момчета — заяви Джорген, нагазил до бедрата във вода, притиснал ръка в стената. — Песни. Точно тук са. Трябва да минем през тази стена.

— Добреее — отвърна Артуро. — Връщаме се, проверяваме дали някой не е направил карта на тази част от тунелите и може да решим дали няма по-добър начин…

Джорген опипа стената, забеляза, че водата тече неравномерно.

— Тук има отвор, точно под повърхността. Може да е достатъчно широко, за да се промъкна.

— Не — отсече Артуро. — Джорген, не се провирай. Ще се заклещиш и ще се удавиш.

Джорген пусна раницата си на земята, остави неводопромокаемия фенер да се носи по повърхността на езерцето. Бръкна във водата, опипа пукнатината в стената. Беше достатъчно широка.

— Спенса щеше да пробва — заяви той.

— Ъъъ — заговори Нед, — Пумпал ли е най-добрият пример да следваш? По отношение на глупостите?

— Тя го прави непрекъснато — настоя Джорген. — Значи има богат опит.

Артуро нагази във водата, протегна се към него. Затова, преди да го разубеди или изтегли, Джорген си пое дълбоко дъх и се гмурна, след това изрита към дупката.

Не виждаше във водата; движенията му бяха размътили утайката, така че фенерът не помагаше. Трябваше да опипа пътя си, стисна стените на скалния тунел и се изтегли през тъмната вода.

За щастие, тунелът не беше дълъг — дори не беше тунел. Просто проход през камъните, може би метър и половина дълъг.

Той изскочи в тъмна пещера и веднага се почувства глупаво. Какво очакваше да намери в тъмнината? Можеше да се удави.

След това чу звуците. Музиката го обгърна. Флейти и тръби го зовяха. Това ли беше звукът на планетата, която говореше?

Очите му се приспособиха и той разбра, че вижда. Камъните около малкото езеро бяха обрасли с луминесцентни гъби. Бяха много по-големи от гъбите в пещерите, може би се хранеха с богатата на хранителни вещества вода, която капеше от древните тръби в стените.

Скрити сред гъбите, откъдето тръбяха по начин, който той сега чуваше и с ума, и с ушите, се бяха разположили група жълти създания. Охлюви като любимеца на Спенса.

Бяха стотици.