Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
Погледнах назад към гробокопача. Той беше с моето лице, което трябваше да е странно. Само че… поради някаква причина не беше така. Докоснах го с ума си, обзета от любопитство.
Любопитството се върна. Наклоних глава, след това затворих очи. Почувствах… болка, агония, страх от точките на стената. Гробокопачът усети тази емоции и ги отрази по начина, по който бяха дошли.
— Ти не разбираш чувствата, нали? — попитах го аз. — Ние те разбираме погрешно, също както аз не бях разбрала Куна. Ти не ни мразиш. Ти просто отразяваш онова, което ние чувстваме. Затова приличаш на мен. Ти просто ми връщаш онова, което ти показвам.
Той ме погледна с безизразно лице. И… разбрах, че онова, което бях казала, не беше съвсем истина. Той наистина мразеше жужащите звуци, онова, което будеше раздразнение. Значителна част от онова, което ние му показвахме — голяма част от нашите преживявания във вселената — бе напълно непознато за него. Той ни връщаше това, част от огромната му неспособност да разбере.
— Трябва да отидеш някъде другаде — казах му аз и се опитах да му покажа мястото на гробокопаческия лабиринт.
Той изви поглед от мен, погледна отново към стената.
— Моля те — рекох. — Много те моля.
Отговор нямаше. Затова протегнах ръка и го докоснах. Бялата стая се разчупи на парчета и неочаквано аз започнах да се разширявам, сякаш… станах голяма като планета. Като галактика. Бях огромна, вечна. Бях живяла открай време в мир и спокойствие, на място, където времето нямаше никакво значение. Само че хората се натрапиха.
Сега вече ги видях, чух дразнещото бръмчене на Към звездите. Щитът падна под напора ми и аз се понесох напред, пометох някои от най-близките кораби. Тези звуци заглъхнаха, всяко насекомо, накарано да млъкне, бе облекчение. Не случайните пътувания през нищото ме притесняваха, а всеки един от тези противни източници на шум. Най-сетне успях да ги достигна. Накарах ги да замълчат. Беше великолепно!
Отдръпнах се назад и се озовах в стаята, притиснала ръка към гърдите. Усетих стелеща се омраза към всички живи същества. Гробокопачът щеше да разруши цялата платформа Към звездите в търсене на тишина и спокойствие. Разбрах това, защото част от мен бе от това място, на което той живееше. Тази част можеше да се докосва до нищото.
— Недей — помолих. — Моля те, недей!
Част от точките по стената изчезнаха.
Какво можех да направя? Не можех да се боря с него. Не бях нищо повече от една от тези точици. Колкото и да бях тренирала в гробокопаческия лабиринт, колкото и да се бях сражавала с деструктори и светлинни копия, нищо нямаше да ми помогне за този момент. Не бях обучена как да се справя с това нещо.
Хората от Към звездите заслужаваха дипломат или учен, който може да разбере проблема. Не мен.
Още точици изчезнаха и — сълзи се стичаха по лицето ми — аз стиснах предната част на пилотския костюм на гробокопача с две ръце. Усетих вече познатото ми разширяване, единението с неговата перспектива, която бе толкова необятна, че отделните личности станаха безсмислени.
Но те не бяха.
— Виж ги — прошепнах. — Моля те, виж ги.
Бях видяла какво изпитва гробокопачът. В този трескав момент, с катастрофата, която ни заплашваше, аз се опитах да покажа какво съм преживяла. Потеглих с всички сили съзнанието му.
Получи се. Вместо да стана с размерите на галактика, аз ни изтеглих надолу и ние се свихме до размерите на дете. Безкрайността се простираше и в двете посоки. Ти можеше да се разширяваш навън до безкрай, същевременно колкото по-отблизо поглеждаш нещо, толкова повече подробности виждаш.
За момент ние бяхме дете, което си играеше с понесли се във въздуха балони вода. Ние бяхме госпожа Чамуит, която отнасяше вечеря на съсед. Ние бяхме Куна. Ние бяхме креляните на улиците, които се извиняваха, когато ме блъснеха. Докоснах ума на гробокопача и му показах тези дразнещи неща от гледна точка на всеки отделен от тях. Показах му, че жуженето понякога е смях.
Това виждам аз, казах на гробокопача. Въпреки че трябваше да се науча да се вглеждам.
Гробокопачът спря да напредва. Умът му докосна моя и аз усетих чувства, видях образи и извънземни неща, които не бяха нито едното, нито другото. Все неща, които нямаше начин нито да изпитам, нито да обясня. Насред всичко това имаше една идея… въпрос.
Те като нас ли са?
Не бяха думи. Идеи. Думата нас изникна в ума ми като важна и значителна идея, която трудно можех да интерпретирам.
Те… — повтори той. Те живи ли са?
Да, прошепнах. Всеки един от тях.
Нещото потръпна от чувства. Разбрах го, без да има нужда от интерпретация. Ужас.