Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
Бях успяла. Някак бях успяла. Усмихнах се на Куна и протегнах ръка. Той я пое. Надявах се да оставя повечето детайли на дипломати и политици. Бях свършила моята част.
Затворих очи.
Открих, че нещо не е наред. Пуснах ръката на Куна, станах, извадих тръбичките от ръката си.
— Спенса? — повика ме Куна. — Какво има?
— Къде са ми дрехите?
— На онази полица — посочи Куна. — Всичко е наред. В безопасност си.
Облякох се, сложих си изпрания пилотски костюм и пилотското яке, след това закопчах значката-преводач. За щастие ми бяха оставили гривната, която веднага сложих на китката — въпреки че в момента нямах нужда от холограмата. Опитах се да повикам Ем-бот; но не получих отговор.
Пристъпих към прозореца, все още несигурна какво ме притесняваше. Донякъде беше нещо абстрактно. Уинзик бе готов да призове гробокопач, за да изпълни замисъла си. Нямаше начин да приеме поражението като генерал, който има чест, готов да предаде меча си на врага.
Огледах града през отворения прозорец, както бях застанала отстрани, за да не се очертая като мишена. Май ставам параноичка.
— Дали не трябва да те оставя да си починеш още малко — рече Куна със спокоен глас, но пръстите му се сгърчиха в знак на притеснение.
За малко да се съглася, но след това осъзнах какъв е проблемът. Притеснението настъпваше, инстинктите ми пищяха, въпреки че все още не бях напълно наясно.
Беше тихо.
Прозорецът беше отворен, намирахме се на третия етаж, но не се чуваше никакъв звук от трафик, не се разнасяха гласове. Улиците навън бяха празни.
Бях свикнала с шума на платформа Към звездите. Улиците винаги бяха пълни. Навсякъде имаше движение. Градът никога не спеше, но днес улиците бяха почти празни. Да не би защото всички бяха разтърсени след нападението на гробокопача?
Не, помислих си аз и забелязах, че някой се движи в странична уличка. Беше дион в дрехи на кафяви райета. Забелязах още двама като него, подкарали малка група.
Тези извънземни в кафявите райета бяха съвсем като дионите, които видях да почистват след протестиращите, с които бе постигнато разрешение. Те бяха същите, които изпратиха извънземната горила в изгнание.
Те изолират района, досетих се аз. Разкарват пешеходците от улиците.
— Все още не е приключило — казах на Куна. — Трябва да се махнем оттук.
45.
Втурнах се покрай Куна, за да проверя вратата.
— Спенса! — повика ме Куна. — В момента не трябва да си толкова агресивна. Моля те. На ръба сме да постигнем мир между народите си. Сега не е времето да избухваш!
Открехнах вратата и видях сенки да се движат по коридора. Идваха към нас. Ангели небесни — това бяха креляни в пълна униформа, носеха деструкторни пушки. Затворих вратата, след това грабнах стол и го натиках под бравата, за да я задържи затворена. Стиснах Куна за ръката.
— Трябва да излезем оттук — казах. — Накъде води вратата от другата страна на стаята?
— Към баня — отвърна Куна, — която е свързана с друга болнична стая. — Той отдръпна ръка от моята. — Притеснен съм, Спенса, че съм сбъркал за теб…
Вратата към коридора се разтресе. Куна се обърна към нея.
— Това са лекарите. Ела, да видим дали не могат да ти дадат нещо, за да се успокоиш…
Вратата беше разбита, вътре нахлу въоръжен войник. Дръпнах Куна с всички сили към отсрещната врата. Заключих вратата към банята, след това посочих на Куна следващата стая.
— Какво… — попита той.
— Уинзик продължава с преврата си — обясних. — Трябва да вървим. Веднага. Къде са стълбите надолу?
— Ами… мисля, че са в коридора, от дясната страна… — ококори се Куна.
Изстрел от деструктор изби вратата на стаята ми и тя хлътна в банята. Куна изглежда едва тогава осъзна колко е тежко положението. Поех си дълбоко дъх, докато крелянските войници се блъскаха към банята и едва тогава отворих вратата към коридора и хукнах навън, последвана от Куна.
Някой в коридора извика, но аз не погледнах — съсредоточих се към стълбището, което бе точно там, където каза Куна. Едва успяхме да стигнем до него, когато от коридора се посипа деструкторен огън, освети въздуха зад нас и разкъса далечната стена.
Ангели небесни. Ангели небесни. АНГЕЛИ НЕБЕСНИ. Не бях въоръжена, нямах кораб и влачех след себе си цивилно лице. Не знаех много за възрастните диони, но бе очевидно, че Куна не е никак млад и вече пухтеше шумно след тичането. Той нямаше да успее да избяга от войниците, а пък аз не можех да го нося.