Наследниците на Винету

"Аз съм Винету. Наричат ме вожд на апачите. Аз пиша за своя народ. Пиша за всички хора по земята. Маниту, Великия, Всеблагия, простира ръце над този мой народ и над всички, имащи честно отношение към него!"

Когато прозвучаха тези думи, през събранието мина един дълбок, бих казал, свещен трепет.

— Винету!… Винету!… Винету! — зашушна се наоколо. Продължих да чета. Увереният, съдържателен лапидарен стил, присъщ на моя несравним червен брат в словото, бе такъв и тук в писането. Действаше с мощ! Извисяваше! Увличаше! Със съдържанието на това, което четях, хората ще се запознаят, когато завещанието се появи от печат. Пораждаше се душата на момчето Винету, душата на младата червена раса. Тя се развиваше, растеше. Съдбата на Винету беше съдбата на неговата нация. В първото томче, от което четях, той описваше своето детство, във второто — момчешката си възраст. Аз седях точно срещу отворената врата. Когато веднъж вдигнах поглед между два реда, видях вън пред вратата да се появява една фигура. Не влезе. Седна вън, за да слуша, фигурата беше млада. Не можех да различа лицето. Косата се стелеше по гърба дълга и гъста. Винету ли беше това? Спуснал се от онзи, отвъдния свят, за да присъства при огласяването на неговото завещание?

Слушателите бяха грабнати в глъбините на душата си. Очите им бяха приковани в моята уста. Много често прозвучаваше едно тихо или по-високо "Уф!". Напрежението беше голямо. То не отслабваше, а нарастваше. Седящата пред вратата фигура не помръдваше, така бе пленена от това, което чуваше. Четох до полунощ и поисках да престана, ала нито един от присъстващите не се съгласи.

— По-нататък, по-нататък! — помолиха от всички страни.

Вакон изрази молба да продължи вместо мен. Съгласих се. Той четеше и четеше, още часове, докато вън утрото започна да светлее и се видя, че седящият пред вратата, толкова внимателен слушател е Младия орел. Тогава се изправих и помолих да приключим; вечерта времето щеше да е по-подходящо да продължим четенето. С надеждата за това хората се съгласиха. Надигнаха се от местата си. Никой не пророни дума. На всички се струваше, че каквото и да се каже сега, ще е едно осквернение. Тогава Тателах Сатах посочи навън към източния хоризонт и заговори:

— Нека братята ми видят, че денят настъпва, Младият ден, наричан в езика на хората Зората. По същото време в мен — ако желае Маниту и във вас — се заражда един нов, млад, прекрасен ден, прекрасен като всички отминали дни. Имам предвид новия, великия, чудесния ден на червената раса. Той се роди в тези посветени на нашия Винету часове. Усещате ли го? И чувствате ли дълбоко в душите си онзи, за чието завещание сме се събрали, да изпълнява каквото ни е разяснил и предвещал? Чувствате ли неговия образ, който иска да израсне във вас?