Наследниците на Винету

"Аз съм от пет часа на крак. Всичко върви чудесно. Яденето е великолепно. Можеше да спиш до единадесет и половина. Тогава ще дойда да те събудя. Със залата за хранене приключих, тя е подготвена. Ако се събудиш по-рано, инспектирай я дали не липсва нещо. За гостите нищо конкретно не говорихме, ето защо поканих от твое име всичко живо, що се нарича вожд. Грешка ли е? За ядене имаме достатъчно. Има даже китайски чай от сушени ягодови листа и цял куп корн салата от дива маруля.

Твоя Херцле"

Това беше то истинската Клара! Всички грижи ми отнемаше. Доколкото бе възможно аз не биваше да правя нищо друго, освен да ям, пия и спя, та колкото може по-дълго да живея. Станах бързо навикнах за Инчуинта. Той дойде и съобщи, че двама бели ме чакали от един час.

— Двама бели? — попитах. — Мислех, че е забранено да идват бели насам!

— Те са приятели на Окихтшинча. Той им е разрешил.

— А, тъй! Казаха ли си имената?

— Да, братя са и се казват Ентърз.

— Познавам ги. Къде са?

— Още в двора. Да ги доведа ли?

— Не. Аз ще сляза. Какво прави жена ми? Къде се е дянала сега?

— Все още в кухнята — там повелява тя като кралица, сияе като слънце и работи като най-бедната скуав на някой от индианците кайови. Тази заран се сдоби с една помощничка, която я направи щастлива.

— Коя?

— Ашта, несравнимата жена на Вакон, прочутият медицинман на сиусите. Тя чула долу, че скуав на Олд Шетърхенд се е нагърбила да бъде домакинята на днешните гости, и веднага се качила при нея да я помоли да приеме помощта и. Сега са налице две домакини — една европейска и една индианска, които са се заели лично да контролират обслужването на вождовете. Я виж, кой ли идва там долу?

Ние стояхме до прозореца. Той посочи към Долния град. Там пристигаше една колона от може би сто индианци, облечени в кожи и, както изглежда, с много добри коне. Към кое племе принадлежаха, не можеше да се различи. Те не се задържаха там, а се насочиха към Горния град. Висока, гордо седяща на коня фигура яздеше начело. Нямах време да продължа наблюдението, защото братя Ентърз ме чакаха. Когато отидох в двора, те се бяха оттеглили в един уединен ъгъл, за да привличат възможно по-малко внимание. Хариман се зарадва да ме види — личеше му. Себюлън беше сдържан както винаги.

— Сигурно сте изненадан да ни видите тук, мистър Бъртън — каза Хариман. — Ние не можем да държим дълги речи, защото никой там долу не бива да знае, че общуваме с вас. Защо не ни се обадихте при Тъмната вода?

— Защото се наложи да заминем по-бързо, отколкото смятахме — отговорих. — Четирите племена още ли са там?

— Днес вече не, на път са. Ще пристигнат тук след три дни.

— Колко на брой?