Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
Той махна с ръка, обърна се и изчезна от стаята. Никой не отрони и дума, толкова дълбоко впечатление беше породил. В този момент се появи Инчуинта и доложи, че обядът е готов. Това отново внесе оживление в събранието и всички веднага тръгнаха да удостоят поканата на бялата и червената готвачки.
Добрата Херцле ме изненада с две неща. Първо, беше се облякла в индианска носия, изработена от мека като коприна кожа и украсена с някогашните перли и ресни. И второ, направената от нея и Ашта аранжировка бе толкова сполучлива, че повече не бих могъл да очаквам. Явно доста ръце са били ангажирани — без да съм забелязал нищо — да придадат на помещението индиански празничен облик, а пък менюто бе направо префинено, макар и да имаше лакомства, за които един английски или френски готвач би се хванал за главата. Но точно онова, което сметнах за най-рисковано, вождовете ядоха с най-голямо удоволствие. Те намериха всичко за великолепно. Каквото беше сервирано, изчезна, сякаш никога не е било. Но то бе допълнено. Идваше все още и още, сякаш не искаше да знае край, докато най-сетне един и друг оставиха настрани ножовете, заявявайки сериозно, че им липсва дъх. Червеният мъж обича да яде и яде много. И точно когато всичко живо се канеше да престане, бе донесена още цяла планина палачинки с какви ли не плънки. Това бе работа на онова немирно същество Херцле, на което бе съвършено безразлично дали хората ще измрат от прекалено много палачинки, или не, стига те само на един да понесат. И всички свършиха! И се понесоха! Но после достойните вождове седяха един до друг много мирни и много сити, а на двете готвачки — червената и бялата, ясно им личеше, че се чувстват в този миг като победителки; ние пък бяхме сразените.
По време на храненето разговорът естествено беше много оживен. Никакво чудо, като помисли човек от какви личности и характери бе съставена компанията. Аз седях между Олд Шуърхенд и Апаначка. Всичко, случило се в периода, през който не бяхме се виждали, бе засегнато в едри, общи щрихи. Също и въпросът дали съм се отбил в дачата на Олд Шуърхенд и как съм се добрал до неговите коне и мулета, бе отминат сравнително набързо. Сега за тях бе най-важно от всичко да ме спечелят по възможност за паметниковия проект и ето как се оформи единствената тема за целия понататъшен ход на яденето. Аз обаче не вземах участие. Не спорех. Но когато им разказах какво сме изровили в Нъгит Тсил, подготвих — без те нещо да забележат — ефекта на днешната вечер. Олд Шуърхенд и Апаначка неотдавна били до Пасифика, откъдето щели да бъдат доставени всички необходими провизии за околността на Маунт Винету. Това било сделка, от която хората се надявали да изкарат добри пари. Връзката с железницата трябвало да се поддържа с оживен трафик от коли и товарни животни. Крайно време било да се уреди това, защото очакваният наплив от хора скоро щял да започне.
След тържествения пир всички се върнаха в шатрите си. Само Вакон остана при нас със своята скуав. Ние четиримата се бяхме обикнали. Дъщеря им беше горе в стражевата кула при работничките, ангажирани от Младия орел. Предложих да се поразходим дотам. Ашта бързо се съгласи и помоли да вземем и стария, добър Паперман. Вакон обаче имаше желание да остане в стаята на Винету и прегледа неговото "завещание". Позволих го, разбира се, на драго сърце. Паперман бе повикан, след което се изкачихме през гората до "Орела".
Той искрено се зарадва, като ни видя и ни отведе на равния покрив на своето жилище. Там имаше една голяма тайна, за която сега още не бих желал да разказвам. Касаеше се, доколкото веднага видях, за някакъв летателен апарат, но от непозната до момента конструкция. За днес видях само две своеобразни, тънки като креп криле — още в стадий на развитие, и два кухи корпуса, извънредно изкусно оплетени от твърда като стомана, но лека като перо тръстика. Имаше освен това и един малък, немного тежък, но много ефектен двигател, който той бе донесъл от Изтока. Това беше пакетът, който носеше, когато дойде в Тринидад при нас. Корпусите още не бяха готови. По тях още се работеше и изглежда Ашта, по-младата, се беше заела да ги изработи докрай.
Чудесна беше гледката тук горе. Ето защо останахме толкова дълго, колкото позволяваше времето. После слязохме в нашето жилище, където заварихме Вакон така вглъбен в четивото си, че почти не чу влизането ни. Той остави томчето, което току-що бе чел, изправи се и заговори: