Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Нил сви рамене.
— Дадоха ни само малко време да си поемем дъх, да се укрепим. Не забравяйте, историко, ако тези воини бяха победили първия път, щяха да причинят на враговете си същото, което те са причинили на семействата им. — Детето-магьосник поклати тъжно глава. — Малко добро има у хората. Малко.
Думите го жегнаха още повече от това, че ги каза толкова малко момче. „Гласът на някой старец излиза от това момче, не го забравяй.“
— И все пак може да се намери — възрази Дюйкър. — Толкова по-ценно е заради своята рядкост.
Нил взе юздите.
— Тук изобщо няма да го намерите, историко — отвърна му той с вкочанен глас. — Прословути сме със своето безумие — духът на острова ни го показва с това. Спомените, които се запазват, са само ужас, делата ни са толкова тъмни, че могат да раздерат самата земя. Отваряйте си очите — добави и извърна коня си към дъсчения мост, където битката продължаваше с подновена жар. — Още не сме свършили.
Колкото и да изглеждаше невъзможно за историка, пътят пред бежанците изведнъж се беше разчистил и те започнаха да преминават. Той погледна към небето. Слънцето се изкачваше към пладне. Имаше странното чувство, че е много по-късно. Погледна отново намръщено към загърнатата в прашни облаци река — преминаването щеше да е нещо ужасно, дълбоката вода — гибелна и от двете страни, деца, старци и жени, всички слаби и немощни, които нямаше да могат да се справят, щяха да се подхлъзват и да попадат в течението, да изчезват под повърхността. Прах и ужас, и водните въртопи, поглъщащи всякакво ехо…
Конните воини от клана на Враната яздеха покрай трупащите се по пътя наплашени хиляди все едно, че караха поредното огромно стадо обезумели животни. С дългите си пръти с тъпи краища задържаха човешката гмеж да не се разпръсне, размахваха ги, удряха, мушкаха озверелите лица. Щом подходеха с конете си, тълпата се отдръпваше като вълна.
— Историко — каза Лист. — Трябва да си намерим коне.
Дюйкър поклати глава.
— Още не. Тази ариергардна защита сега е ядрото на битката. Трябва да го видя с очите си…
— Разбрано, сър. Но когато започнат да се оттеглят, ще бъдат взети от уикците, по още един войник на всеки кон. Колтейн и останалите от клана скоро ще се присъединят към тях. Ще държат тази страна на брода, за да може ариергардът да се прехвърли. Ако не държим да набучат главите ни на копия, сър, все пак трябва да си намерим коне.
Дюйкър кимна.
— Добре. Действай.
— Слушам, сър. — Младият ефрейтор тръгна да търси коне.
Отбранителната линия покрай стария канал се гърчеше като змия. Редовната пехота на противника, след като беше унищожила възкръсналите воини, вече напираше здраво. Окуражени от здравите нерви и ефикасността на морските пехотинци, помощните части продължаваха да изтласкват вражеската пехота. Конниците на клана на Невестулката се бяха разделили на малки групи, смесени със стрелците и пиконосците. Там, където изглеждаше, че фронтът им ще се разкъса, препускаха и оказваха подкрепа.
Командваше ги магьосникът Нил — заповедите, които крещеше, пронизваха грохота на битката. Сякаш беше способен да усеща къде частите ще поддадат още преди това да стане видимо. Магически подсиленият му усет за време беше единственото, което удържаше отбранителната линия да не се разпадне.
На север Камъст Релой най-сетне бе започнал да придвижва елитната си сила. Със стрелците отпред, тежката пехота пристъпваше бавно в редици, заслонена от тайтанските стрели. Нямаше обаче да навлязат сред дърветата и блатната растителност, а бавно възвиваха на изток, за да заобиколят гибелния участък.
Селската армия вече напираше зад пехотата на Сиалк и Хисар, грамадата от десетки хиляди набъбваше като приливна вълна.
Дюйкър притеснено погледна на юг. Къде ли беше Колтейн? От хълмовете вече се вдигаше прах и пушеци. Село Л’енбарл гореше, а битката беше в разгара си — ако Колтейн с ядрото на клана на Враната не успееше да се измъкне скоро, щяха да се окажат заклещени от тази страна на реката. Историкът забеляза, че не е единственият, обзет от тази тревога. Главата на Нил непрестанно се извръщаше в същата посока. След което Дюйкър най-сетне осъзна, че момчето е във връзка с другите магьосници — тези, които бяха останали с Колтейн. „Контрол… и илюзия за контрол.“
Лист се появи, яхнал коня си и повел коня на Дюйкър. Без да слиза, ефрейторът му подаде юздите. Историкът се метна на познатото си изтъркано седло и благодари наум на уикските старици, които с толкова любов се бяха погрижили за коня. Животното беше отпочинало и изпълнено с живот. „Да можеха и с мен да направят така!“